Are you the publisher? Claim or contact us about this channel


Embed this content in your HTML

Search

Report adult content:

click to rate:

Account: (login)

More Channels


Channel Catalog


(Page 1) | 2 | 3 | newer

    0 0

    Американските изследователски университети 

    Проф. дмн Николай К. Витанов

    Институт по механика на БАН

     

    Какво ме накара да почна да пиша тази статия

    Вървях един следобед със цел и с посока. Небето не беше синьо, нито пък денят беше красив. Колегата, директор на съседния институт на 20 метра от института, на който съм заместник-директор, тъкмо беше станал министър на образованието и науката. Съчувствено подритвах камъчета като си мислих какви ли каши е заварил, но понеже машината за кафе в неговия институт от време на време прави доста добри кафета, си помислих, че пък може и да оправи нещо човека за нулата време, което има. Като се сетих за кафето, се сетих, че съм и  47-годишен феодален старец и ми стана весело, та чак заподскачах и така се понесох към къщи със скорост, непривична за грохнал дядка.

    Като се прибрах, имах неблагоразумието да пусна телевизора. Оттам веднага потекоха вонящи, та чак смърдящи политически води. Един бивш министър, неосъзнал още, че е изгонен от народа с шутове, даваше акъл как сега, ама ей тъй, парите за наука трябвало да отиват за иновационната дейност във фирмите. Гледах недоучилата физиономия, която бълваше глупости от екрана и се сетих за един практик с голям опит, покойният вече руски милиардер Борис Березовски, който беше казал: „Политиците са наемните работници на предприемачите.“ – виж също фиг. 1 .  

     

     

    Фигура 1.  Един човек с опит – Борис Березовски. Ето една мъдра мисъл от него:  „Стой си тихо и кради. Тогава всичко ще върви по мед и масло“. Искате ли още: „Не трябва да се приватизира заводът, трябва да се приватизира неговият директор!“. И едно откровение пак от него: "Капиталът наема на работа властта. Формата на наемане се нарича "избори".

     

    Без съмнение Березовски беше умен човек и едва ли би наел политици със съмнително качество. Тогава реших да подпомогна нашенския бизнес, като вдигна малко качеството на родните политици чрез обяснение на това, как работи научно-технологическата система на САЩ и какви неолиберални глупости за работата на тази система ни се сервират от родни „политици“, чули-недочули от „оная една жена”, която им казала как стават нещата в САЩ или чели-недочели книжки, които им обясняват как най-бързо да разбият националната си научно-изследователска система.  И така, седнах и почнах да пиша.


    Няколко похвални думи за истинската Америка (а не за изкривения неолиберален образ, който недочелите нашенски неолиберали се опитват да ни пробутат)


     

    Фигура 2. Един американски град на Атлантическия океан. Кой ли е той? Подсказване – наблизо е Харвардският университет. Това е то – лъскавата страна на Америка. А защо Америка има лъскава страна, а България няма, ще разберете от текста. И тук подсказване: Америка я управляват такива, които се учат от генерал Грант и адмирал Нимиц. България я управляват почитатели на Винету, които нищо не са прихванали от него. Винету е доста положителен герой. С което искам да кажа, че едно е да си чел книгата за Винету, друго е да си я разбрал и съвсем трето – да си поприхванал някое от положителните качества на този смел индианец.

     

                Пишман-неолибералите у нас имат огромен страх от това де се разкрият някои истини за функционирането на американското общество. Защото веднага ще стане ясно, че неолиберализмът е идеологически и икономически боклук, предназначен за разнебитване на държави. Ще ги чуете да ви говорят как постиженията на САЩ са резултат от действието на свободния нерегулиран пазар. Истината е точно обратната – неолибералните концепции са на път да затрият водещата  роля на САЩ в света.  Ще ги чуете нашенските юнаци да ви говорят как  мразя САЩ.   Ако човек се хване да им вярва, долните редове ще ви се сторят доста странни.  А долните редове ви казват, че САЩ  имат доста конкурентни преимущества пред другите страни. И тези преимущества са създадени преди Рейгън да дойде на власт (например програмата, чийто резултат е показан на фиг. 3). Няколко важни за този текст преимущества са:

    • Отлично развита научна инфраструктура и лидерство в направления на фундаменталната и приложната наука, които са ключови за съвременното икономическо и обществено развитие на една държава.
    • Най-добре развитата образователна система в света, която не само е много добра, но и гъвкаво реагира на нуждите на производството и обществото
    • Солидна държавна политика в областта на образованието и научно-технологичното развитие, която политика предполага масивно държавно финансиране на науката
    • Финансова система, осигуряваща достъп до рисков капитал, който е важен двигател в процеса на прилагане на технологични иновации в производството.
    • Ефективно сътрудничество на частния сектор с държавата в областта на образованието и научно-технологичното развитие

     

    Фигура 3. С поздрав към американските учени и инженери и към всички фенове на Стар трек: легендата Ентърпрайс.


    Начални думи за американските университети

     

    http://image.nauka.bg/vitanov/uni/4.jpg

    Фигура 4. Масачузетският технологичен институт (MIT).      

    Нека първо кажа няколко думи за класовете университети в САЩ: те се делят на университети, присъждащи докторски степени (изследователски университети), магистърски висши учебни заведения – университети и колежи, бакалавърски колежи, младши колежи и други двугодишни „висши” учебни заведения. Има и още, но те не са от значение за този текст.

    Насред неолибералния вой у нас, че трябвало само да се правят приложни изследвания (по-долу ще видим откъде „една жена” е казала на нашите неолиберали, че така било в САЩ), я да взема първо да ви кажа, че американските изследователски университети – това са на първо място извори на първокласни фундаментални изследвания, финансирани масивно както от държавата, така и от частните фирми  (нали си спомняте как един  пропаднал почитател на Хайек прекрати сътрудничеството на България с IBM щото на нас наука не ни трябвала).  Още, в американските изследователски университети има реална интеграция на науката и образованието и студентите активно участват в научни изследвания.  Американските изследователски университети са важен фактор за регионалното икономическо развитие, за формирането на технологични паркове и иновативни индустриални зони (индустриални зони ли казах – май трябваше да кажа цветя, туризъм, проститутки и миячи на чинии – виж също фиг. 4) - и на поддържането на малкия бизнес (олеле!). И не на последно място в изследователските университети на САЩ се формира част от националния елит на САЩ (и това са много внимателно селектирани и още по-внимателно обучавани хора при това след магистърската степен) а също и в тях се произвежда и конфекция – юнаци и юнакини, които уж трябва да управляват своите държави по американски тертип (без да им се казва, че понеже нямат ни ресурсите, ни организацията, ни акъла и опита на американския елит, управлението им ще завършва безславно и страните им ще стават жертва на мощните американски корпорации. Но защо да им се казва – глупаците по-лесно се скубят).

     

    4.1.jpg (760×340) 

    Фигура 4. Ляво – как в САЩ виждат икономическото развитие – Силиконовата долина. Дясно – как българските неолиберали  привнасят американските виждания – проститутка със „силиконова долина“ в действие. Ще ги стигнем и задминем така американците и то бързо, така да знаете.

    Икономиката на знанието тъй както я разбират в САЩ

    Какво е туй нещо икономика на знанието? – ами това е вид икономическо развитие, които е основан на преобладаващ принос на науката и образованието към това развитие, а също и на големия принос на наукоемки отрасли на промишлеността и услугите. Промишленост ли казах – да, май промишленост казах, драги ми неолибералчета. Този вид икономическо развитие се осъществява с масирани инвестиции в (забележете къде) науката, образованието и здравеопазването, които са ключовите сфери за дейността на съвременното общество, тъй като формират научно-технологичната основа на икономиката и съответния и човешки капитал. Този вид развитие предполага и наличието на съответна държавна политика (нали забелязвате думичката  държавна ) за приоритетно развитие и приоритетно финансово обезпечаване на горните три ключови сфери. Ха сега се сетете за един „гениален икономист” от „топ 100” и се запитайте – той това ли строеше в татковината. Я да стана да затворя прозореца, че някой с пълно гърло на улицата крещи „кретен” по някакъв повод.

     

    5.jpg (458×609)

    Фигура 5. Работници в завод на Интел. Можете ли да познаете колко от тях са хванати от улицата и нямат завършена поне магистърска степен в американски изследователски университет.  И как се конкурираме ние с тях – бизнесмен до бизнесмена, джип до джипа, далавера до далаверата, мила моя майно льо.

     Интересно е да се отбележи, че за последните 50 години от 40 до ­50% от икономическият ръст на икономиката на САЩ е постигнат чрез научно-технически нововъведения. То не е чудно като се погледне фиг. 5 например.


     Начални думи за финансирането на научните изследвания в САЩ 

    През 60-те и 70-те години на миналия век и в началото на 80-те години налице беше масивно държавно финансиране на научните изследвания в САЩ.  Главната причина за това бе стремежът да се осигури стратегическо преимущество в ключови научни направления на научно-техническото развитие за да се подобри конкурентната позиция на страната и успешно да се противостои на Съветския съюз (фиг. 6).  През тези години американската държава създаде могъщ научно-технологически потенциал, който вече от 20 години вече обезпечава икономическото лидерство на САЩ в света.  След края на Студената война   финансирането на науката от частния бизнес отиде в голямата си част за приложни изследвания, докато финансирането на поддържащите ги фундаментални изследвания остана в ръцете на държавата и делът на държавното финансиране започна да намалява за сметка на дела на частното (като при това държавното финансиране е как беше – в пъти, в пъти повече...). Появата на могъща конкуренция в азиатско-тихоокеанския район обаче отново обръща тенденцията – делът на държавното финансиране на научно-техническите изследвания в САЩ отново започва бързо да нараства. 

     

     

    6.jpg (713×807)

     

    Фигура 6. Ляво - лабораторията Лорънс Ливърмор – една от могъщите национални системи научни институти на САЩ. Дясно – чудовището, с което американската наука трябваше да се бори дълго време – Академията на науките на Съветския съюз. Долу –  суперкомпютърният център на новото чудовище – Китайската академия на науките.  Ето защо първата директива на всички недоучили неолиберали, спускани с парашут да управляват чужди държави е – унищожавай колкото можеш националната академия на науките.

    Я да видим сега, какви са мащабите на финансирането на научните изследвания в САЩ. Да вземем например 2006 година. Финансирането на научно-технологичнато развитие през тази година е малко над 340 милиарда долара (я пак – 340 милиарда, че да не си помисли някой, че съм сбъркал. А ако искате да видите как изглеждат 1 милиард долара, вижте фиг. 7. Значи 340 такива купчинки на година отиват за финансиране на научните изследвания в САЩ).

     

    7.jpg (628×355)

    Фигура 7. Един милиард долара.

    От тях 63 милиарда долара са били изразходвани за фундаментални изследвания (които на нас не ни трябвали според някои епохални финансови и научно-административни некадърници). 79 милиарда долара са изразходени за приложни изследвания (я сравнете с 14-те милиона лева, демек 10-те милиона долара милозлива откъснали си от душицата Дянкова изобщо за изследвания за Фонд Научни изследвания и  благовидно опапани от „честни“ частници, чиито научни постижения, разбира се ще накарат американците да изцъклят очи).  Да караме нататък. Около 200 милиарда долара са дадени за развойно-конструкторска дейност. И нещо много интересно – 170 милиарда от тези долари не са дадени на университети. Амчи къде ли са отишли – чудят се българските неолибералчета. В научни институти неолибералчета, в научни институти и то предимно държавни. Толкоз по въпроса с кудкудеченето, че видите ли в САЩ се финансирали само университетите. Да, ама не. И тез пари са дадени от  държавни американски институции, като най-важните са Министреството на отбраната, Министерството на здравеопазването, Националният научен фонд, Министерството на енергетиката и министерството на селското стопанство.

    Като процент от БВП разходите за наука на САЩ са 2.6%, което е по-малко от Израел (4.9%), Швеция (4.3%), Финландия (3.5%) или  Япония (3.2%), обаче като маса пари сумите са такива, че задържат САЩ на позицията на лидер в научно-техническия прогрес. Цялата тази работа е защото американският елит  добре осъзнава, че науката е ключовият фактор за социално икономическото развитие на страната (забелязахте ли – написах ключовият, а не ключов!)  и още, този елит добре съзнава, че държавата е тази, която носи отговорност за обезпечаване на големи количество от общественото благо, наречено знание.Ще кажете, ама как такъв елит ни праща тук „финансови корифеи от топ 100“, които твърдят, че наука не ни трябвала. Ами праща, защо да не праща, това се нарича империализъм. Като има аборигени, да се ловят на въдиците, на които са нанизани „юпита“ „учили“ в Харвард, що да не се пускат въдиците. Истинският американски елит се подготвя след детските градини, наречени университети и той се подготвя така, че да води за носа чужденците, завършили тези детски градини и нищо повече.


     8.jpg (815×254)

    Фигура 8. Наукоемка американска продукция

    С 4-те си милиона заети, американските университети и научни институти са се превърнали от тясна сфера на умствена дейност в съществен дял от икономиката на САЩ, контролират стотици милиарди държавни средства годишно.  При това, голяма част от научните резултати получават значителна пазарна реализация – фиг. 8. САЩ са водещи в износа на наукоемка продукция и услуги, били те информационни, научно-изследователски, инженерни или компютърни. И процентът от този пазар, който те владеят е равен на процента на всички страни от Европейския съюз, взети заедно.  Но въпреки тези стабилни позиции, в САЩ тръбят, че лидерската им позиция е застрашена поради следния факт. За десетилетието от 1991 до 2000 година разходите за научно изследователска и конструкторска дейност в САЩ са се увеличили със 60%, а в Китай – с 500%. Подобно нещо се наблюдава и в следващото десетилетие. Реакцията на американската политика е налице – държавните разходи за фундаментални изследвания в САЩ отново започват бързо да нарастват. А какво става в България – как какво, чалга до дупка, купонът е при нас, а българските учени са безделници, феодални старци, некадърници и прочее. Е, какво постигнахте с тези унижения. Къде ви е супернауката и обществото, основано на знанието, некадърни неолибералчета. То е ясно, че не може да построите такова. Защото не знаете как. А аз знам.

     

    Човешкият фактор

     

               

    9.jpg (415×371)

     

    Фигура 9. Кой движи системата. Само откровени неолиберални икономически боклуци могат да си мислят, че като смачкат българските учени, ще развият българската наука. Няма да стане, боклуци. Като мачкате българския учен, ще превърнете България в Авгиев обор. Помнете ми думата.

     Освен финансирането,  второто ключово условие и вторият ключов приоритет по отношение на развитие на икономика на знанието е човешкият капитал и то не какъв да е, а научно-технически човешки капитал. Теорията за човешкия капитал е разработена ха познайте къде – в САЩ разбира се. С две думи за хората, които не са запознати, а и за недоучилите българчета по американските liberal arts колежчета, тази теория казва, че образованието е от особено значение за икономическото развитие и за икономическия растеж. Ха, добро утро неолиберали, които разбихте българското образование! Та американската теория казва, че човешкият капитал, това било съвкупността от получените от хората знания, навици, квалификация и още забележете физическа готовност за труд, състояние на здравето и множество мотивации, свързани с труда и здравето. Леле, леле, леле, копачи на гробове от долината на Нил, какви теории имали американските империалисти. Но те затова управляват доста от света и затова са империя, на което казвам браво, защото който може, го може.  Та от средата на 50-те години на миналия век в САЩ разходите за образование и квалификация на кадрите, както и тези за здравеопазване се разглеждат като най-важните инвестиции в бъдещото развитие, а не като там някакви паразитни разходи, оскъпяващи продукцията и намаляващи печалбата. Леле, леле, леле, човек да се пита, абе какво са учили по Америка „великите икономисти-финансисти“ с дисертациики по приватизацията в България до 1999 г защитавани по щатите покрай Големите езера (хитро между другото, така и третокласна дисертацийка минава, щото американските професори не се интересуват  много какво става по края на света и като я понеолибералчиш малко минаваш, щото те смятат за годен да си превръщаш родината в бантустан, та да нямат конкуренция американските фирми, дето плащат данъци и от тях професорските заплати). И за да забия още един пирон в ковчега на некадърния български неолиберализъм (то поне да беше нещо по-интелектуално, а то си чиста проба помия, която на запад я няма в този изкилиферчен български вариант, проповядван от крякащи недоучили „експерти“) да кажа например, че в САЩ през 2005 г. разходите за образование (тука ги няма разходите за преквалификации и разходите за научни изследвания) са около 880 милиарда долара, а военните разходи са били към 500 милиарда долара. 880 милиарда долара отделят „смотаните“ американски капиталисти да си образоват бъдещата работна сили – бадева разход, ако пита човек нашите „честни частници“ и неолибералните им глашатайчета. Я, сетих се, че тук мога да цитирам един титан на българската душевност – имали бол пари хората, платили – фиг. 10. Ахмаци с една дума казано.  Тъй де някой е ахмак, ама кой е интересният въпрос.


    10.jpg (352×428)

    Фигура 10. Дочоолу, аз зех, чи гу убих тоя инитиликтуалиц. А, мани го и кажи - туй каквой там – круша лий... Ъм аз, дъл ша мога да изям иднъ круша?

     

    Още за американските университети

    По-долу ще разгледаме част от американската образователна система, която е свързана с висшето образование. От тази част (към 4300 висши учебни заведения) ще се спрем на елитната част – около 240 изследователски университета, защото там  както е приказката, е закопано кучето за разбирането на една част на успеха на американската научно изследователска система (веднага да кажа, че за пълното разбиране трябва да се откопаят още 2 кучета – едното е закопано в областта на научно-изследователските институти, а другото е закопано в развойно-приложните отдели на американските корпорации). Днес американският елит отделя все по-голямо внимание на подготовката на собствени кадри в тези университети, защото притокът на чуждестранни умове намалява (Китай, Корея и другите вече създават прекрасни условия за работа на своите учени и все по-малка част от тях остават в САЩ след завършване на образованието и специализациите). В допълнение, все по-малък брой американски студенти учат инженерни науки и естествени науки (друго си е да си адвокат и юристконсулт, пей сърце, що да си хабиш живота да ставаш инженер или учен). Та процента е 30%. Да ама в Китай, хем студентите са повече, хем съответния процент е 60%. Та правилно – алъш-веришът може бързо да секне, а адвокатите помагат малко срещу модерни оръжия, така, че американците работят по въпроса. Вие представяте ли си, някой да се изтъпани във Вашингтон и да каже, че IT специалистите трябва да ходят да садят картофи и да стават овчари. Всичките психиатрични клиники в околността ще се надпреварват, коя да прибере тоз екзотичен пациент за по-нататъшни научни изследвания на болестта му. Стана ли ви смешно? А на мене ми се плаче.

    И още проблеми – в САЩ образованието е скъпо – и там са вършали „блестящите умове“ на следовниците на „австрийската школа“ (то ако тая школа струваше нещо, Австроунгария още щеше да я има, но приемете го като злобна забележка на неокейсианец. Я още малко на тази тема – Кейнс: англосаксонска школа, Великобритания, САЩ.  Бе къде ще се мери това с австрийската школа, допринесла тъй много за величието на Австроунгария! Австроунгария е най-мощната държава от 1918 г. насам. Как иначе моля ви се, да не си мислите, че „австрийската школа“ е допринесла за съсипването на Австроунгария? Н-н-н-неееее, няма такова нещо? Те, милите мамини, не допринасят и за съсипването на САЩ от Рейгън насам). Та дейността на тез юнаци доведе още и до недостиг на преподаватели в много дисциплини от естествените и техническите науки и за тая цел се търсят хора от чужбина. Дребна забележка на човек от кухнята обаче – и гений да сте – ключовите за американската наука професури ще си ги дадат на техни си хора, не на вас. И правилно – така се прави империя. Пример – проекта за атомната бомба го е ръководил Опенхаймер, а не Енрико Ферми. Защо ли? Ами де да знам, но май го написах малко по-горе.)

     

    11.jpg (496×385)

    Фигура 11. Австроунгарската империя в началото на възхода на „австрийската школа“.

     За ролята и мястото на образованието в американските икономическа и обществена  системи

     

    Дълго време в САЩ (както и сега у нас) на хората и на човешкия капитал се е гледало като на необходим за производството ресурс, но не като на най-важния за производството ресурс.  И като така, разходите за този ресурс все се е гледало да се минимизират – например разходите за образование е трябвало да са минимални и образованието да е само каквото е нужно за производството. На това късогледство обаче в САЩ отдавна е сложен край. Там е създадена достатъчно сложна и достатъчно гъвкава образователна система и то такава, която позволява на гражданите на САЩ да се развиват във връзка както с настоящата, така и във връзка с бъдещата им професионална дейност. Най-важният елемент на американската образователна система е подсистемата на формалното образование – средно и висше (и полувисше, на което често му викат колеж с двегодишно обучение. Между другото, като ви представят поредното колежанче, поинтересувайте се дали колежчето му не бълва полувисшисти, пък то, колежанчето да ви пробутва дипломата си като такава за висше образование).  Вторият по важност елемент на американската образователна система е подготовката на работното място. Вярвате или не, всеки трети американски работник е минал през такава подготовка. За „честните частници” у нас това са допълнителни разходи, които те гледат да си спестят или пък като има държавни пари за такова нещо, да спретнат някое курсче, та да „усвоят” парата без особена полза за обучаващия се.  Третият елемент на американската образователна система са учебните центрове на големите корпорации, а четвъртият елемент са въоръжените сили, където получават квалификацията си почти половината от авиомеханиците в САЩ и около една четвърт от техниците по ремонта на информационно и комуникационно оборудване. Четири пети от разходите за образование в САЩ (към 700 милиарда долара годишно) са държавно финансиране (специално за нашенските недоучили неолибералчета да го напиша пак – ДЪЪЪЪЪЪЪРЖАААААВНОООООО финансиране – ха сега ме обвинете, че не сам го написал с голееееми букви). Корпорациите, частните фондове и частните лица добавят още около 150 милиарда долара. Извод – финансирането на американската образователна система е силно преимуществено държавно финансиране. Колкото и мощно кудкудякане да се чува от неолибералния курник, това е положението и така се гради империя. Ако слушате курниците, най-много да съградите бантустан. И още – държавата плаща доста добри заплати на 3.1 милиона учители в държавните училища и на 800 000 преподаватели в държавните университети.  Още 1 милион човека работят в музеи, библиотеки, военни училища и в системата на квалификацията в корпорациите. Това се казва империя, а другото си е курник, колкото и да ви го представят за „модерна държава”.

    Мога доста да ви пиша за системата на американското средно образование, но не това е моята цел (пък и нека да се понаправя малко на прост, защото ако се разбере, че съм компетентен не само по въпросите на науката и висшето образование, а поназнайвам и доста за средното образование, количеството на грачещите кудкудячковци може и да нарастне. На тях да им издам и една тайна – освен другите дипломи, имам и диплома за учител. Да, за учител в средно училище, нищо, че съм професор по математика. И тая диплома ми е от време оно, когато дипломите се даваха за знания).  Но няма да се сдържа и ще кажа пък нещо – държавата в САЩ хвърли яки пари – 1.3 милиарда долара да намали броя на учениците в клас до 18 човека. За тая цел бяха назначени 100 000 нови учители. Ах, тази гадна американска държава – как може да прави нещата точна обратно на бълнуванията на българските неолибералчета! Марш да обясните на чичо Сам колко е прост, че инвестира в средното си образование и вместо да закрива училища, че да намали разходите, той открива нови, че децата да учат в по-малки на брой класове!

     

    Изследователските университети в САЩ

    А сега да видим още колко прост е чичо Сам и как като голям „простак” е развил прекрасна система за висше образование. И така, имаме университети, 4-годишни колежи, 2-годишни колежи (тия последните дават нещо като полувисше образование – та пак ви казвам, винаги проверявайте дипломата на юнака или юнакинята, която ви се представя за американско колежанче – да не се окаже колежчето някой ПУЦ). Тук няма да се спирам на колежите, а на 127-те университета, наричани още изследователски университети I категория. Обаче внимавайте и тук – да не ви кацне някой юнак с диплома от Харвард, пък да се окаже, че е учил само 4 години (демек станал е бакалавър). Тези са виждали големите професори от 2 километра. Друга работа са докторантите, имащи възможност да правят изследвания с тези големи професори – те все са прихванали нещо. Та за да си университет от тази категория, трябва да присъждаш поне 50 докторски степени на година и да имаш поне 40 милиона долара държавно финансиране на година (нали не пропуснахте думичката държавно).  Освен тия 127 университета има още едни 108 университета, които също се наричат изследователски, на те не са първа категория, защото държавното им финансиране е от 15.5 до 40 милиона долара на година (хайде пак да го напиша с голеееееми букви – ДЪЪЪЪЪРЖАААААВНОТООООООООО. Е, сега ако някой не е вече разбрал за какво финансиране иде реч, той ще да е пълен идиот). Тъй това са най-горните 2 категории висши училища. Всичко категориите са 10, като двегодишните колежи са 9-та категория, а в 10-та категория са някои професионални училища към университетите и други специализирани институти, които дават, ех така да го кажем, образование над средното. И така – с две думи – налице е разнообразие и при чичо Сам за всекиго има по нещо.

    Състоянието с висшето образование в САЩ обаче съвсем не е безметежно.  Цената, която е наложена на студентите да плащат за висшето си образование, често е твърде висока. Качеството на подготовката на студентите в много висши учебни заведения е ниско. Разходите, свързани с образованието, галопират – например един студент в частен колеж през 2005 г. е плащал 3 пъти повече (около 33 хиляди долара на година) в сравнение с 1985 г.  Тогава 4-годишното обучение в такъв колеж е струвало 132 хиляди долара. Днес то струва още повече и наближава 200 000 долара. Повече за разходите за образование – по долу в текста.

    Съществува недостиг на квалифицирани преподаватели в инженерните и естественонаучните дисциплини, който недостиг се попълва с внос на преподаватели (ето това е истинска имперска политика, а не да се изтъпаниш и да обясняваш какъв си „велик” икономист, а в същото време учените от собствената ти  държава да бъдат изсмуквани от империята. Както има една приказка – ашколсун, „ювиги”, машаллах!).  В допълнение се увеличава броят на защитените докторски дисертации от чуждестранни обучаващи се в САЩ и това е в пряка услуга на американската икономика, на която на тепсия и се поднасят квалифицирани кадри от най-високо качество.

    Университетите бързо се преориентират и днес подготвят квалифицирани специалисти по ултрамодерни професии, като системни аналитици, специалисти по информационни технологии  и генно инженерство. Е, драги читателю, ти вече можеш да направиш разлика между истински системен аналитик, учил занаята на запад и накацали по „неправителствени” институтчета и частни нашински университетчета жалки недоразумения, въобразяващи си, че устните и писмени глупости, които бълват, са системен анализ. Да, ама не са.

     

    Подготовката на специалисти в частния сектор

     

     

     12.jpg (842×518)

     

    Фигура 12. Вълчо, Вълчо, я кажи, тоз хубав учебен център горе вляво на кого принадлежи? На General Dynamics. Кви са тия, бе пич, кво произвеждат? – виж горе дясно. Ъхм, чи само туй ли? Ш-ш-ш-т, тихо...че F111 дебне долу вляво, а за това долу вдясно изобщо да не отваряме дума.

    Та като сме тръгнали да говорим за подготовката на специалисти,  нека да кажем и две думи за подготовката на специалисти в частните фирми в САЩ. В САЩ, в САЩ, не тука, тука това са „излишни” разходи, пречещи на „честния частник” да си вдигне вила в стил „късен Мултигруп”.  Няма да влизам в подробности (но може и да напиша някога отделна статия по въпроса), а само ще кажа, че при влизане на нова технология в производството работниците в големите корпорации минават през 500-600 курсове за преквалификация вътре в съответната фирма и при доставчика на технологията – защо така, вижте фиг. 12. Освен това в корпорациите има специални учебни центрове, които периодично обучават състава на корпорацията, гонейки 2 цели – повишаване производителността на труда и повишаване качеството на продукцията.  Това е така, защото собствениците на американските корпорации отдавна са разбрали, че техниката не функционира ефективно без наличие на постоянна система на подготовка и преподготовка на кадрите. При това тенденцията е вече да не се подготвят тесни специалисти, а работещите да получават добра представа за функционирането на цялата сложна система на съответната корпорация. И забележете, в тези корпорации и най-простите работници ги учат на програмиране и психология.В допълнение империята тегли квалифицираните специалисти от чужди държави и  корпорациите и заемат освободените пазари. Но империята затова е империя.

                Та освен професионална подготовка в частните корпорации в САЩ има и държавна професионална подготовка. Хайде да не казвам нищо по това, че срещу мене непрекъснато се вие, че наблягам на ролята на държавата. Не се притеснявайте, аз няма да се променя, но  ви показвам, колко знам и за правилната организация на частния сектор.  Между другото, като говорим за държавната намеса, знаете ли, че в САЩ през 1998 г. е приет закон за инвестициите в работната сила?  Както виждате САЩ хич не е това, което ни рисуват недоучилите неолибералчета.

     

    Обществото на знанието в САЩ

    И тъй къде е мястото и каква е ролята на американските университети в обществото на знанието в САЩ? За да отговорим ясно на този въпрос трябва да сме наясно, че в САЩ вече е налице принципно нова система на създаване на богатство и че опитните американски капиталисти вече използват новите възможности.  Та в основата на новата система за създаване на богатство стоят образованието, изследванията и иновациите, а технологията на създаването на това богатство не е свързана с преработка на суровини, а със създаване и разпространение на знания. В тази нова система ключовите играчи са изследователските университети и системите научни институти, както и корпоративните отдели, отговорни за изследванията и технологичните разработки. Системи от институти ли каза, бе г-н Витанов? Ти да не ни намекваш за БАН ? Те са феодални старци, нищо не разбират, нищо не правят, по цял ден пият кафе и как беше там по по наръчника, дето ни го дадоха и който беше озаглавен „Залей с помия БАН, разсипи българска наука и ще получиш доларче”.  Но я феодалният старец, тоя дето нищо не разбира, пие кафета като слон и не вдига кръвно, да ви светне за следното нещо (щото е неокейнсианец).

    И така земята, капиталът и трудът са главните производствени фактори в, така да я наречем, традиционната икономика.  И за да максимизира печалбата бизнесът се стреми да минимизира разходите за работна сила. Дотук ви е познато нали? Да, ама при икономиката на знанието това вече не е така. Вече много малко труд се влага в изработката на самия продукт. Много повече труд се влага при разработката, създаването на прототип, изкарването на продукта на пазара и при техническото му обслужване по време на цикъла му на живот на този продукт.  А при този труд се изисква високо ниво на знание и интензивно използване на това знание. С други думи, необходима е висококвалифицирана работна сила, която може да произвежда ново знание и да се самообучава. Та сещайте се за това като ходите сутрин по улиците и демотивирана и силно неквалифицирана работна сила вдига прах чрез метене, та да вземе някой лев. Усещате, че сега ще дойде порадната злобна закачка и тя е – никак не върви на добре неолибералната ни държавица, нали? Обаче за ваше успокоение да ви кажа, че и САЩ имат „некои проблеми”. Там в момента от активна дейност излиза поколението инженери и учени, вдъхновени от държавната грижа и успехите на американската космическа програма през 60-те и 70-те години. И няма кой да го замени – от 80-те да чак досега в САЩ върлуваха неолиберални „капацитети”, които докараха невиждана криза. И ето как най-голямато преимущество на САЩ – най-мощната научно-технологична система в света, почна да  ерозира, в световен мащаб делът на новите американски технологии и иновации почна да намалява. И в САЩ   бяха взети мерки, като за главен национален приоритет бе издигнато ха познайте какво – подготовката на кадри с най-висока квалификация за новата икономика, основана на знанието. И привличането им от други държави де. За което там трябва да се създаде услужлив слугинаж, който да приема глобализацията, а не да я прави.  Но да оставим слугинажа, на американците им е ясно, че нуждите им от квалифицирани учени от естествените науки и от инженери са големи и те гледат да си решат проблема така, че да си създават достатъчно собствени такива. Империя, братче, дето има една дума. И империята погледна към университетите си. А там беше набъркана огромна неолиберална каша.

     

    Германският и американският вариант на университет


                13.jpg (780×321)

     

    Фигура 13. Ляво – Александър фон Хумболт: идеологът на модерните континентални европейски университети. Дясно – Харвардският университет.

    Но какво е университетът?  Университетите са били и днес са организации, които удовлетворяват определени обществени нужди – дават образование на част от обществото, пазят постиженията на културата, била тя материална или духовна, използвали натрупаното знание за да решават практически проблеми и не на последно място развивали самото знание (по-късно се установило, че специализираните системи научни или инженерни институти са доста по-ефективни при решаването на последните две задачи, но те частично продължили да се решават и в университетите). В замяна на това обществото гарантирало свободата на дейността на университетите, давало им облекчения и ги освобождавало от някои задължения. Тази традиция еволюирала в създаването на германския модел университет на основата на идеите на Александър фон Хумболт, които съчетал южноевропейската идея за академичната свобода, северноевропейската идея за силната изследователска насоченост на университета и тясно връзка между студенти и обучаващ персонал чрез голямо количество семинари в допълнение към лекциите и упражненията. Този вид университет бил пренесен и в САЩ, но докато европейските университети от онова време обучавали новите кадри на господстващите елити (а по-обикновените граждани и жените били почти изцяло изключени от университетската система), в САЩ тази характерна черта просъществувала около 80 години  и в 1862 г. (забележете – насред гражданската война) бил приет много интересен закон, съгласно който всеки щат получил държавно подпомагане във вид на федерална земя, приходите от които можели да бъдат използвани само за създаване на достъпно висше образование за жителите на щата. И сега нещо много интересно, защото миналата година доста се развяваше дипломата от liberal arts college на един министър. Та тези колежи водят началото си от горния закон и в тях се набляга на общото хуманитарно образование – учащият се там трябва да бъде научен на по-малко от всичко с основен акцент на хуманитарното образование. Пък в хода на практическата работа випускникът полека придобива допълнителните необходими знания. Та тези колежи дават званието бакалавър по изкуствата (Bachelor of Arts). Добре, за ниските ешелони на администрацията, иди дойди, човекът  доучва в движение, ама да направиш един такъв министър!!!!! Те такова нещо е възможно само в държави, където висшият управленец праща IT специалистите си да стават овчари (че да има място за випускници от такива колежи по висшите етажи на държавната администрация. И после тези ще ни защитават интересите срещу някой завършил пълния курс на Йеил и станал член на Skull and Bones. Ха, добре дошла Марийке, дето има една приказка. И нали се сещате, че хората от американското посолство тук са се натръшкали по земята от смях, като са прочели това. А на мен ми се плаче.)  Днес системата на грантовете е доста развита, има sun grants, sea grants или space grants, но хайде за това ще напиша друг път (че иначе бързо бързо ще разберете как одма може да се направи изследователски университет на БАН).

     

    14.jpg (420×313)

    Фигура 14. Станфордският университет.

     

    Та сега за изследователските университети (за още един пример за такъв виж фиг. 14). Те не са възникнали ей така, в зората на създаването на САЩ, а постепенно са еволюирали, като в началото са провеждали само такива изследвания, които са можели да се използват само  в учебния процес. Т.е. никакви изследвания, свързани с бизнеса или с националната сигурност например, защото с тях няма как да се запознаят студентите поради търговската тайна или държавната тайна. Чак в последните десетилетия областта на изследвания в тези университети се разширява. Тук някой ще се усети и ще попита – ами къде са се правили изследванията, свързани с националната сигурност и с бизнеса. Ами в системи от институти. Та  в САЩ  някои от университетите имат особен статус – на public corporations, т.е. корпорации, обезпечаващи достигането на необходими за обществото цели, най-важното от които е формиране и възпроизводство на главния производител на знания – образованият човек. Нищо чудно, човек и до днес е единственото нещо, което може да произведе ново знание и е най-ефективното средство за разпространението им. Значи на САЩ образовани хора им трябват. Да чухте някъде да казах, че ги пращат да стават овчари? Май не казах. А да не би да казах, че след като някои университети имат особен статут, всичката наука вече отива в университетите, а системите институти пият една студена вода и затварят, щото САЩ нямат нужда от тях. Май и това не казах. Гледай, гледай ти.

    И още нещо. Българските недоучили неолиберали окудкудякаха света, че университетите трябвало да станат като филмите и да пИчелят и да пИчелят и да пИчелят. Обаче, ако в САЩ висшите училища започнат да участват в дейности, водещи до формиране на печалба, те могат да загубят статуса си на обществени корпорации и данъчните си облекчения, както и друга държавна поддръжка. Това балканските кратуни го префасонират така – ние сега ще си основем „ново“ университетче, хем частно, хем такси ще събера, хем като фирма ще играе, хъм за държавна поддръжка ще плаче. И от „новото“ университетче на конвейр излизат „калинки“ с „диплома“, а „професорите“ там бърза стават легендарни с това, че карат другите да доказват ползата си за България, пък те преподават сатурнология, което разбира се е страшно полезно за България например и няма нужда да се доказва. Но защо да ходим чак на Сатурн може и да се огледаме за една съседна на Израел държава.

    И още нещо за САЩ и Европа. В западна Европа в края на 20-ти век  работеше германският модел на университет, а научните изследвания се извършваха в системи от изследователски институти. В края на века се направиха опити да се въведе американската система на изследователски университет и тези опити в източна Европа стигнаха дотам, че почна да се отрича ефективността на системите изследователски институти, какъвто  яростен неолиберален лай има и в България. Нещо бе грешно в тази концепция обаче и то е, че в САЩ има огромно количество изследователски организации, които не са университети. Потискането на европейските изследователски институти доведе до изоставане на европейската наука от американската и това в западна Европа бе спряно. У нас недоучилите неолиберални палячовци продължават да пеят старата песен. Аз винаги им задавам един прост въпрос: добре, като натиснахте БАН и държавните университети, щото били феодални старци, нямали Нобелови награди и велики постижения, де ги Нобеловите награди и великите постижения на системата на образованието и науката, която натрапихте. Къде са? И не се крийте по дупките, защото българското образование и наука са доказано разсипани и за това сте виновни вие!

     

    Неявните знания и как заради тях американската университетска система трябва да еволюира, бивайки заливана от неолиберални идеологически каши и академичен капитализъм

    Младите специалисти имат нужда от едно важно нещо, за да осъществяват успешен иновационен процес – неявните знания – фиг. 15. Това са знания, които не се формализират в учебници, а се получават при практическата дейност на студентите в научните институти. Неявните знания са свързани с творческия процес. Тези неявни знания в САЩ се опитват да предадат на студентите още в рамките на изследванията в изследователските университети и това е развитие на ситуацията в сравнение с предишните десетилетия, когато неявните знания са се трупали след завършването на университета,  рамките на трудовата дейност на съответния човек. Гледайки да спестят пари за обучение, днешните американски фирми предпочитат да наемат персонал с натрупани неявни знания и затова предпочитат випускниците от изследователските университети. Това работи в американските условия, но я ми кажете как работи в българските условия?  Но за да решиш един проблем, трябва първо да го разбереш, а не да кудкудечиш, че държавата е виновна за провала на некадърните неолиберални схеми, които се опитваш да натрапваш в образованието и науката.

     

    15.jpg (710×469)

     

    Фигура 15. Разликата между новобранчето и старите кучета са неявните знания, които последните имат за процесите в съответната фирма.

     

    Между другото опитът за придобиване на неявни знания в изследователските университети в САЩ показва, че при текущата им структура, натрупването на такива знания никак не е гарантирано и в затова в процес на дискусия е преразглеждането на самата концепция за изследователски университети.            В течение на дълги години в САЩ се смяташе, че приоритетно за научно-технологическата система е поддържането и в „добро здраве” и че това „добро здраве” автоматично ще допринася за  все по-голямо производство на научни знания и на научни кадри, които да са носители на тези знания. И следвайки това разбиране, постепенно някои американски университети еволюираха в днешния си вид на изследователски университети. Да, но поддържането на системата „в добро здраве” се оказа недостатъчно.  Нямаше го натрупването на неявното знание и това породи еволюцията на самата концепция за изследователския университет в САЩ. Като се позамислим за България, „доброто здраве” на научно-изследователската система според един шарлатанин, мислещ се за велик учен, май беше нейната смърт.

    Обаче какво става с американските изследователски университети и защо напоследък там все повече са загрижени за тях?  Много просто – нали помните успехите на „австрийската школа” в Австроунгария. Питомците на същата школа по рейгъновите времена  наложиха ограничение на поддръжката на фундаменталните изследвания в тези университети от страна на федералното правителство. И тъй днес времената до началото на 90-те години се определят като време на разцвет на американските изследователски университети. Защото тогава политиката на федералното правителство е била да се поддържат масивно фундаменталните изследвания, включително и в университетите.  От 90-те години на миналия век нататък „бремето” (забележете неолибералната думичка) на финансирането все повече се прехвърля към бюджетите на отделните щати и към местния бизнес. Обаче тез нови източници на финансиране си имат своите интереси и изследователските университети все повече и повече бяха карани да се занимават с решаване на проблеми, свързани с развитието на съответния щат и неговия бизнес.  Опитът за смачкване на фундаменталните изследвания за сметка на приложните доведе до това, че лидерската позиция на САЩ в световната наука и в света стана съвсем не толкова безапелационна и в американския политически елит почна да се оформя мнението, че тази грешка трябва да се поправи защото нанася тежки вреди на американската икономика в конкурентната борба за световните пазари. Както виждате – приложението на една от безмозъчните неолиберални концепции наесе тежки вреди на САЩ. Да вметна, че приложението на други безмозъчни неолиберални концепции доведоха да огромно надуване на американския дълг от Рейгъновите времена насам. За мен – нищо чудно, за неолибералите – всичко е под контрол. Ще да го видим тоз контрол в следващите години дали няма да еволюира в контрол чрез проливане на кръв.

    Та какво стана с американските изследователски университети, след като държавата „се оттегли” от финансирането поради „бляскавата” неолиберална икономическа политика, водеща до трупане на все по-големи дефицити (може да се позапитате къде отиват парите, щом държавата трупа дефицит, но я не го правете, защото ще отидете в зоната на мрака и там ще видите как едно поточе от тез пари се връща на светло да финансира дейността на неолибералните викачи и разбирачи. Ако тоя намек не ви се струва достатъчно дебел, значи имате проблем с усещанията).  И тъй едно от нещата, което бе най-напред съкратено бяха блоковите грантове, при които университетите получаваха блок от пари и след това сами решават как ще ги разпределят. Вместо това преподавателите и учените бяха хвърлени на свободния пазар да се търсят пари. Основата на това – сляпата вяра на неолибералите в безконтролния пазар. Която води до криза след криза. И сега внимавайте – какво стана когато американските учени бяха хвърлени да си търсят пари. Ами американският бизнес и неговите (а сега повишено внимание моля!) специализирани научно-изследователски институти отнеха значителна част от дела на фундаменталните изследвания от университетите. И сега още по-внимавайте – за да не се случи нещо такова в България при смачкването на държавните университети, БАН трябваше да бъде още повече смачкан, та парите (само парите, никой не е мислил за сериозни фундаментални изследвания) да отидат в „новите” частни  университети. Значи правим уж като в САЩ, ама със съвсем други цели.  И да караме нататък – щом бизнесът със неговите системи от специализирани институти отхапал значителна част от фундаменталните изследвания, той отхапал и значителна част от държавните средства за поддръжка на съответните изследвания.  Неолиберелните разбирачи в САЩ смятали, че като частния бизнес увеличи своите изследвания, той ще  увеличи и поръчките си за изследвания към университетите и част от парите, които отиват в бизнеса, ще се върнат в университетите. Да сте го чували това някъде – ний сега ще дадем ваучери на бизнеса (той българския бизнес не може никакви изследвания да отнеме от университетите и БАН затуй ще му дадем ваучери) и после той бизнесът ще прави поръчки за научни изследвания, а университетите и БАН ще се конкурират за тях. Кое ли недоучено българско неолибералче е недочело американските книжки? Щото в тях пише, че тая работа в САЩ е била пълен провал – фирмите насочили парите към собствените си (забележете какво!) ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ИНСТИТУТИ (написах го с големи букви, та и слепите да го прочетат, защото тая държава е пълна с бунаци, които смятат, че изследователските институти са неефективни).  И хайде пак да го напиша с главни букви – В БЪЛГАРИЯ ТАЗИ РАБОТА ЩЕ СВЪРШИ С ОЩЕ ПО-ГОЛЯМ ПРОВАЛ. „ЧЕСТНИЯТ БИЗНЕС”, СЪСТОЯЩ СЕ ОТ ФИРМИ ЗА ПРАНЕ НА БЕЛЬО, ФРИЗЬОРСКИ САЛОНИ И ДРУГИ, КАТО ВЗЕМЕ ВАУЧЕРА, ЩА СЪЗДАДЕ СОБСТВЕН ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ОТДЕЛ, КЪДЕТО ШЕФКАТА НА ФИРМАТА ЩЕ ПИШЕ КНИГИ ЗА ВЛИЯНИЕТО НА РАЗЛИЧНИТЕ ФОРМИ НА ЧЕРВЕНИЯ ЦВЯТ НА СУТИЕНА ВЪРХУ САМОЧУВСТВИЕТО НА 150 КИЛОГРАМОВИТЕ ЖЕНИ И АПЕТИТА ЗА ПЪРЖОЛКИ НА ТЕХНИТЕ КУЧЕНЦА, ПАРИТЕ ЩЕ ИЗЧЕЗНАТ И ВИНОВНИ РАЗБИРА СЕ ЩЕ БЪДАТ БАН И ДЪРЖАВНИТЕ УНИВЕРСИТЕТИ, КОИТО НЕ ПРАВЯТ ИЗСЛЕДВАНИЯ БЕЗ ПАРИ, ЧЕ БЪЛГАРИЯ ДА ИМА ИНОВАЦИИ И КОНКУРЕНТНОСПОСОБНА ИКОНОМИКА. Е от това, по ясно и по-саркастично, здраве му кажи.    

    И така, големите фирми в САЩ развиват собствени изследователски институти и центрове и оставят американските университети да се оправят с малкия и средния бизнес, който (ВНИМАНИЕ!) няма средства за собствени научни изследвания (това последното е за ония български неолиберали, които сънуват в овчи сънища  как българският малък и среден бизнес ама като подхване едни фундаментални и приложни изследвания, че свят ще им се завие на американците. Да, ама не – нищо няма да подхване българският малък и среден бизнес – друга организация трябва тука).  И тъй обратно в САЩ – университетите са хвърлени да търсят пари от малкия и среден бизнес, като му продават лицензи от изобретения или участват във венчърни начинания – т.е. в създаването на нови фирми на основата на принадлежащи на университета патенти. Та като прескочим пак у нас – абе българския бизнес колко лиценза е купил от  българските университети и БАН. Ама, да, да, на българския бизнес лицензи не му трябват – тай купува 40-годишни машини, пише в съответната графа, че с това извършва иновационна дейност и статистиката ни радва ли, радва, как напредваме с иновациите.

    И пак  обратно в САЩ – тая работа с лицензите и венчърните начинания там се нарича академичен капитализъм. Неолибералните политици ръкопляскат – я-а-а-а, университетите се оправят някак що годе и проблема с дефицита не ни го набиват поне те директно в челото. Университетските едминистрации също са доволни – зер парите, свързани с академичния капитализъм минават през тях, а който държи парата, има статус, дори да е мижитурка. А изследователите обаче отиват на втори план и статуса на професорите и другите изследователи пада. И още – смяната на ценността „търсене на истината” с ценността „пазарна полза от дейността” води до промяната в самата система на изследователския университет. Който плаща, той поръчва музиката или както казват в теорията на мениджмънта започва да става все по-силен факторът зависимост от източника на ресурсите. Защо са ни фундаментални научни изследвания и търсене на истината, като по-важно е да се удовлетворят желанията на клиента-поръчител? И нивото на изследователските университети полека почва да спада и ще спада, докато те се превърнат в едни фирми, предлагащи научно-технически услуги на свободния пазар. Тъй го виждат неолибералите. Да, но китайците имат други виждания – виж фиг. 16.

     

    16.jpg (768×576)

     

    Фигура 16. Един град в Китай. Сещате ли се кой е? Не е Пекин. Ш....й. Има доста хубави висши училища и научни институти там.

    Та академичният капитализъм, проповядват неолибералите в САЩ ще доведе до създаването на научно-промишлен комплекс и това ще ускори темповете на вкарване на иновации в американската икономика. Да, ама не – това нещо не стана и познайте сега какво се предлага за да се оправят нещата – УВЕЛИЧАВАНЕ НА ДЪРЖАВНОТО УЧАСТИЕ ВЪВ ФИНАНСИРАНЕТО НА НАУКАТА И ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЛОКОВИТЕ ГРАНТОВЕ. Хайде, де, да кажа аз и за какво беше цялото неолиберално упражнение? За да се докаже още веднъж, че неолиберализмът е несъстоятелен и като идеология и като икономическа теория и практика. Ха добро утро, дами и господа.

                Тук има още много какво да се говори. Нека да пропусна жалките опити за превръщане на знанието в стока. Някои тикви, сърбали идеологическата попара на третокласни „мислители“ и „класици“, така и не разбраха, че ценността на едно знание няма количествено измерение и като така не може да се третира като стока. Ха дано някой свестен български управник прочете това, за да не се окаже „българският елит” отново с пълен памперс след някоя година.

     

    Идеологията, стояща зад академичния капитализъм е проста – който плаща, той поръчва музиката. Обаче това води до проблеми – бизнесът иска изключителни права върху патентите, след като плаща за научни изследвания и университетите в САЩ де факто постепенно губят статуса си на публични корпорации, работещи за общественото благо, а и получаваните от научните изследвания резултати не могат да бъдат използвани в процеса на обучение на студенти, което води до влошаване на качеството на кадрите, подготвяни от университетите и в допълнение провежданите изследвания не са достъпни за обществото. Опит за решаването на този проблем е оставянето на интелектуалната собственост във владеене на университетите и даване право на учените да публикуват статии за изследванията си. Това обаче все още не решава проблема с влошеното качество на подготовката на специалисти. И още като корпорации, работещи в обществен интерес, университетите не могат да участват в процеса на създаване на свръхпечалба на основата на установяване на монопол върху резултатите от научно-техническата дейност. Този монопол, който се създава чрез контрол на процеса на разпространение на научните резултати, е в ръцете на частни ферми и те извличат свръхпечалбите. Университетите, които по същество произвеждат научното знание, стоят отстрани и гледат и трябва да се задоволяват с трохичките, които им се подхвърлят, образно казано.

     

    И сега, за новите видове университети, които ще почнат да се появяват в американската система на висше образование

     

    В допълнение за решаване на проблема с натрупването на неявни знания част от университетите в САЩ еволюират не към схемата на изследователския университет, а към схемата на иновационния университет, където предпочитание се отдава не на фундаменталните изследвания, а на приложните изследвания. За да се успокоят подскачащите вече като малки кученца неолиберали, нека да им кажа, че нещо такова отдавна го има у нас и се нарича технически университети. Разликата между класическия технически университет и иновационният университет е, че понятието инженерство се разширява и се прилага не само към машините и механизмите, но и към всички процеси, които имат някакъв материален резултат, били те химични, биологични (например генно инженерство) и други.

    И нека сега да кажа няколко думи за още един вид университети, който се обсъжда – предприемаческите университети (то било интересно човек да познава в детайли функционирането на американската университетска система и да ви я обяснява на човешки език, нали така).  Предприемаческите университети следва да подготвят кадри, които да могат да въвеждат иновациите в производството, да налагат иновативната продукция на съществуващите пазари и да намират нови пазарни ниши за тази продукция.  Тези хора трябва да са добри предприемачи и управленци освен техническите познания, които трябва да имат. Те трябва бързо да разбират същността на научните открития, правени в изследователските университети, на иновациите, получавани на основата на тези открития в иновационните университети и ускорено да проправят пътя на тези иновации към пазара.И понеже доста ви говоря за университети – нали още не сте забравили, че половината от парите за научни изследвания в САЩ отиват в изследователски институти и системи от такива институти, които не са университети. Никога, ама никога не забравяйте това, даже колкото повече ви кудкудечат неолибералите, толкова повече си го припомняйте. И още нещо – по въпроса за финансирането в САЩ вече е ясно, че финансирането на иновационните и предприемаческите университети в никакъв случай не трябва да е за сметка на финансирането на изследователските университети, които са главните източници на новото знание. Обаче появата на нови видове университети в бъдеще ще доведе до промени в системата на бюджетното финансиране на университетите. Нека не влизам в подробности по това, тъй като засега то не е актуално за България. Когато стане актуално, ще напиша повече по въпроса и ще го свържа с въпроса за принципа на чистата наука и с въпроса за политическата целесъобразност. Вместо това, нека кажа няколко думи за науката и бизнеса.

     

    Да стане ли науката бизнес и дали бизнесът да погълне науката – как го виждат американците

    Трябва да е ясно, че науката и образованието от една страна и бизнесът от друга страна са различни социални институции, което ще рече, че те имат различни цели, различни критерии за успех, различна организация и т.н. Всяка една от тези институции трябва да е организирана така, че да решава стоящите пред нея задачи с максимална ефективност и всяка една от тези институции е нужда на даденото общество. Само политик с интелектуално нива такова, че да праща IT специалистите от съответната държава да стават овчари, може да се хване на неолибералната басня, че бизнесът трябва да погълне науката. Не , не трябва, защото тогава обществото ще загуби институция, която има критична роля за развитието му.  Взаимодействието на тези две институции не трябва да води до изцоцване на ресурсите на научноизследователската система от страна на бизнеса, а трябва да е такова, че да развива и двете институции в името на по-висша цел. Като ме срещнете, може да ме питате, каква е по-висшата цел, ще ви я кажа.

    Наложеното от недоучилите и недочелите български неолибералчета оттегляне на българската държава от финансирането на конкурентноспособното в българската наука и висше образование – БАН и няколко университета, доведе до намаляване на научния потенциал на България и оттам – до намаляването на конкурентоспособността на българската държава и икономика. Често същите неолиберали  бръщолевят, че това било щото науката била неефективна. И как моля е ситуацията сега? Къде е ефективността, къде са Нобеловите награди, къде са великите постижения, къде е масата патенти. Зер 24-та година вече системата в науката и образованието е сменена. Колко да чакаме още – 500 години, 5000 години или 50000 години, за да сработи неолибералната концепция. Я да предскажа – ще сработи толкова, колкото сработи и при Австроунгария. И ако се водим по неолибералния акъл със сигурност ни чака съдбата на Австроунгария – изчезване от картата на света.

     

     

     17.jpg (842×254)

    Фигура 17. Една държавна изследователска лаборатория на САЩ (с 9650 служители е 1.5 пъти по-голяма от БАН) и част от нейната продукция (от която като си бръкнете в джоба, не виждате полза). А знаете ли колко такива лаборатории има в САЩ. Я се поосведомете и повикайте някое недочело неолибералче да ви поиграе идеологически кючек като ви разправя, че в САЩ цялата наука се  правела в университетите. Прави се, ама друт път, както казва народа.

     

    Но да се върнем пак в САЩ. Там има 3 обществени сектора, които осигуряват научни, приложни и конструкторски разработки – американските университети, (ВНИМАНИЕ, ВНИМАНИЕ, СЕГА РАЗВЯВАМ ЧЕРВЕНИЯ ПЛАЩ ПРЕД НЕОЛИБЕРАЛИТЕ) държавните научно-изследователски институции (я пак с главни букви -   ДЪРЖААААААВНИТЕ НАУЧНО ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ИНСТИТУЦИИ – виж фиг. 17) от които доста са ама доста по-големи от БАН и които извършват 40 % (тука пак с големи букви специално за слепи български неолиберали – 40%от фундаменталните и още повече от приложните изследвания в САЩ) и накрая изследователските организации на частния бизнес. В САЩ държавата е определящият фактор при финансирането на научните изследвания. Ето ви едно цитатче: „...Изследванията и разработките са критично важни за поддръжка на нацията ни икономически конкурентноспособна, те позволяват да се решават предизвикателствата в такива сфери, като здравеопазване, отбрана, енергетика и околна среда”. Откъде е това цитатче, ще полюбопитствате. Е, как откъде – ето : U.S. Budget. Fiscal year 2006. Analytical Perspectives, Washington, 2005, page 61. Ха сега проверете.И като проверите, хващате бюджета на САЩ (отпечатан на хартия) и бийте с него по главата Дянков, заместника му и тъй наречените бюджетари от нашенското финансово министерство докато буквално им набиете в главата горния цитат. Впрочем „велик учен от топ 100” като Дянков би трябвало да знае това нали?

    Няма да се спирам на юридическата уредба на държавното участие в научните изследвания и тяхното финансиране. Който се интересува, да почни от закона Стивънсън-Вайдлър от 1976 г. и да кара напред във времето. Пък да видите колко интересно се формира държавната политика в областта на науката в САЩ. Във формирането и участват: НАЦИОНАЛНАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ НА САЩ (що ли го написах с големи букви? – спомняте ли си как преди време неолибералчетата чикчирикаха, че в САЩ няма  академия на науките. Тъй, тъй – няма – и национална няма и във всеки щат няма – значи всичко 53 парчета), Американската асоциация за развитие на науката, националният изследователски съвет и т. н.  Основният инструмент за реализация на държавната научно-техническа политика (я гледай ти, „простите” американци имали държааааавна научно-техническа политика) е държавният бюджет.  Та в САЩ държавата си има държавна политика в областта на науката и я реализира чрез държавния бюджет. Колко дават на година за наука – например за 2006 г. (та да цитирам все един и същи федерален бюджет) - 132 милиарда долара. Внимание – преди да ме упрекнете, че тази цифра е по-малка от споменатите по-горе цифри – имайте наум, че освен федерелния бюджет има и бюджети на отделните щати и оттам също идват пари за научни изследвания, както ще видим по-долу в текста. Та няма да ви отегчавам с подробности как се разпределят тези пари – като свършите с биенето па гореизброените глави, може да отворите бюджета и да прочетете. И като четете, си спомняйте, че приносът на научно-техническия прогрес е такъв, че 50% от ръста на американската икономика се дължи на него, а също и 50% от растежа на производителността на труда се дължи на същото нещо. В САЩ отдавна е ясно, че частният сектор (колкото и мощни да са корпорациите там) не е в състояние да създава научни знания в степента, необходима за поддържането на икономическото и социалното развитие на обществото. Държавата е тази, която създава огромната част от научната инфраструктура, тя е и пазарът за огромната част за научните и технологичните разработки. Моят съвет е и българските политици да осъзнаят това и да спрат да слушат крякащите неолибералчета, защото иначе бантустанизацията на България ще продължи – достатъчно ясно ли го казах или да повторя?

     Още по-подробно за държавното финансиране на изследователските университети в САЩ

    81% от федералната подкрепа за университетите отива в изследователските университети. Държавата подкрепя и частни изследователски университети, но те не са като „новите” нашенски университети, а са например  университетът Джон Хопкинс или Масачузетският технологичен институт. Примамлива е мисълта да взема един американски изследователски университет и да ви опиша структурата му, но ще отложа това за други статии, а сега ще се спра на въпроса откъде идва финансирането на висшето образование в САЩ.

    Ами финансирането идва от 4 места: държавният бюджет, частният капитал, собствените доходи на университета и от таксите за обучение. Държавният бюджет – тук включвам федералният бюджет и щатските бюджети. Това, което се наблюдава в последните години бе намаляване на държавното щатско финансиране (вследствие на пропадналата неолиберална политика, която бавно, но сигурно загробва и такава могъща държава като САЩ. Съществената дума днес е БАВНО, но ако нещата продължат така, съществената дума ще стане СИГУРНО). Интересното е, че напоследък федералното финансиране на университетите расте. Държавното финансиране към момента е около 2/3 от общия бюджет на вузовете. Останалото идва от .... частния капитал, частният капитал, радостно ще запърхат неолибералчетата.  Да идва и от частния капитал, но това, което компенсира намалялото държавно финансиране не е частният капитал, а увеличените такси за висшето образование и това е ¼ от общия бюджет. Значи държавна финансиране + такси = 91% от бюджета, та да ви стане ясна ролята на частния капитал при американските университети – не забравяйте, че тя е доста по-малка от оставащите 9% защото университетите имат и собствени приходи.

    Държавното финансиране на изследователските университети идва по 3 основни линии: за научни изследвания, за институционално финансиране (думичката институционално я чуха всички, нали) и за финансово подпомагане на студентите. Научните изследвания се финансират предимно от федералния бюджет, институционалното подпомагане идва от щатския бюджет, а финансовото подпомагане на студентите идва и от двата вида бюджети. Големите федерални програми за научни изследвания осигуряват заетост (често временна) за млади специалисти – докторанти и постдокторанти в изследователските университети  и същевременно спомагат за научно-технологичното развитие на националната икономика.

    Държавното финансиране е разнообразно по вид. Има свободни грантове, които университетът може да използва за финансиране на научни изследвания по свой избор. Има целеви грантове, с които се подпомагат приоритетни за държавата в дадения момент изследвания. Има и  финансиране през съвместни договори, сключвани между държавата, университета и някоя корпорация. Съществува още специфичният инструмент на договорите на университета с държавата.

    Институционалното финансиране отива за развитие на материално-техническата база на университета, за подобряване качеството на учебния процес и за други нужди. Интересни са измененията в този източник на финансиране. Преди инстуционалното финансиране е било на студентски калпак, сега то пак съществува, но на калпак се дава по-малко, а значителна чест идва  но основата на изпълнение на система от критерии (например съществува система от 37 критерия, на чиято основа се осъществява финансиране, наречено performance funding).

    Финансовата помощ на студентите се осъществява под формата на грантове и заеми, които им помагат да финансират образованието си. Освен това е възможно получаването и на стипендия – което е предпочитано финансиране в магистърските и докторските програми.  Съществува програма за федерална финансова помощ за студентите, по която финансиране могат да получат всички студенти от акредитираните университети. Интересното тук е (внимание администраториииии!), че има висши училища, които не са акредитирани и те издават сертификати, които могат доста да напомнят диплома. Тъй, че проверявайте всяка диплома от САЩ.

    Та да се върнем на финансирането. Нараства делът на кредитите, въпреки, че в последно време ентусиазмът за взимане на студентски кредити намалява, тъй като дипломата не е вече гаранция за работа и за доходи (и в САЩ висшистите станаха много).


            18.jpg (804×174)

     

    Фигура 18. Американският частен капитал подпомага масивно националните си изследователски организации, за което можем да му кажем едно голямо БРАВО!

    Нека кажем няколко думи и за финансирането от частни лица, което се нарича частен капитал. Такова финансиране се предоставя от физически лица, частни фондове (които може и да са религиозни организации) и от корпорации. Мотивите са най-различни. Някои са безкористни, други искат да влияят на бъдещето чрез по-добро образование, а трети искат да си поувековечат името като построят някоя сграда или поддържат някоя професура.  Нека споменем измежду многото финансиращи организации фондациите на Карнеги, Форд, Рокфелер и Дюк – фиг. 18. Университетите имат и собствени фондове, получени от така да го кажем волни пожертвования. Тези пари не са малко. Около 60 от изследователските университети имат такива благотворителни фондове за над 1 милиард долара. Двата най-крупни фонда са на Харвардския университет – малко над 25 милиарда долара и на Йейлския университет – малко под 20 милиарда долара. Някой ще се подразни, че все ви набивам Йейлския университет пред очите. Като ме питате защо, ще ви кажа, че не знам, на като се поинформирате, бързо ще се сетите. Другите два университета, които обичам са Пристънският и Масачузетският технологичен институт.

    Университетите имат и собствени доходи от продажбата на стоки и услуги. Обаче много сериозен източник на доходи е това, което студентите плащат за обучението си, а то хич не е малко. Да речем само на книги и учебници студентите в САЩ харчат 1000 долара на година (не се чудете на тази сума, която ви се струва голяма – 10 учебника по 100-на долара и готово, хилядарката е заминала. Разбира се, не всички учебници си струват парите, на това е въпрос за друга статия). Парите за обучение трябва да се допълнят с разходите за храна и квартира, а те са колкото тези за образование. Средно един бакалавър харчи на година по 15 000 долара (средно казах, в Йейл и на други места може и доста повече). 4 години по 15 000 долара са 60 000 долара. Дали ще дойдат от мама и от тати или от трудова дейност или от заем или от стипендия, все от нейде трябва да дойдат. За един университет с 5 000 бакалавъра, това са 75 000 000 долара на година. Хубава сума, а таксите растат ли растат (към 6% на година). Но личните доходи на американците не растат тъй бързо и се появява типичният проблем – и в най развитата държава някои няма да могат да си платят образованието. Но какво ги интересува това неолибералите – важното е младежта да се набълбука с кредити, а държавата да финансира по-малко, защото неолибералната икономическа политика я разсипва полека, но сигурно и по някое време сумите, за които ви говоря ще са един приятен спомен. Но аз вярвам в способността на Америка в критични моменти да се взима в ръце и се надявам тя да бие дузпата и на неолибералната чума.  

     

    Още по-конкретно за финансирането на научните изследвания в изследователските университети на САЩ

    Университетите в САЩ имат две основни черти – всички те имат за основна дейност образованието (а не научните изследвания) и имат статус на автономни  организации с нестопанска цел, които  довеждат гражданите на обществото до висше образование, а обществото от своя страна ги поддържа икономически чрез бюджет и им дава възможност за привличат средства за дейността си. Университетите провеждат две вида научни изследвания – спонсорирани и собствени.  Средствата за спонсорираните изследвания идват вън от университета и те са поддържане на всеки елемент от изследователския процес. Собствените изследвания се поддържат от собствените приходи на университета и университетът определя какви да са тези изследвания. Обикновено съществува общо университетски фонд за научни изследвания, който прави проектни сесии. Но каквито и да се изследванията в университетите, те трябва да способстват за прогреса на научното знание, а резултатите от тях да могат да се използват в учебния процес. Тези изследвания трябва да се публикуват открито и трябва да могат да се използват от всички желаещи. Напоследък обаче има доста изключения от правилото от последното изречение.

    Финансирането на научните изследвания става чрез грантове (безвъзмездно предоставяне на средства), контракти (договор между поръчител и университета, съгласно което поръчителът получава определена част от преимуществата, получени при научното изследване), дарения, доходи от патенти и лицензи, доходи от участие в стартиращи фирми (това участие е под 10% например за Станфордския университет, където стартират към 40-на такива фирми на година). В тези фирми могат да участват преподаватели от университетите, но се следи много стриктно за конфликт на интереси. Сега като си мисля, може би ще е добре да напиша в бъдеще една статия за това, какви са регулациите на фирменото участие и фирмената дейност за Станфордския университет, който има огромен опит в тази дейност. Финансирането на научните изследвания може да става и от други доходи, например авторски права, наеми на помещения, продажба на членски карти за спортните клубове на университета (което си е голям бизнес в САЩ), издателска дейност, консултантски услуги и т. н.

    Сега малко за заплатите (но наистина малко). Заплатите в разните университети са доста различни.  Те са различни и в рамките на един университет. Например в университета YYYZ заплатата на професор по филология е около 50 000 долара на година, а юнаците от бизнес школата и от компютърните департаменти взимат 5 пъти повече. Срещу заплащане може и да работят и студенти, но никога на пълно заплащане (за да не си загубят стипендията например). Хайде стига за това, въпреки, че е доста интересно да се спомене, че режийните например за провеждане на изследвания на територията на един университет, споменат в тази статия, са 56%, а когато се правят опити с животни – 76.5% (животните трябва и да папат и т.н.) Та като се сети човек за оня юнак от топ 100 на икономистите,  дето ни създал американски условия за изследвания, май ни ги е създал тези условия в някой сън, защото например разходите за режийни от нашенския фонд за научни изследвания са я 7%, я по-малко.


     Наивни разсъждения за това какво да се направи в България.

    И тъй нека да се „върнем“ от Америка в димящото блато на българската действителност с плуващите на повърхността му най-редки продукти на идеологическото храносмилане, призоваващи ни непрекъснато към реформи. Ако човек остави нещата в ръцете им, те така ще си плуват на повърхността и ще си „реформират“ в следващите 500 години. И нищо няма да направят. Някои размахват американските си дипломи. Но както вече се досещате, само определени дипломи от малко на брой университети в САЩ биха ми направили впечатление, пък и след като се поразговоря със съответния човек, за да видя колко и какво е прихванал от това, на което са го учили. Да ви кажа, че такива дипломи в България още не съм видял. Аз пък се гордея с германската си диплома и германските и японските си специализации. Защото там покрай другото хората ме  научиха как да се оправям със сложни научни, социални и икономически системи. И бързо да ги превръщам от загниваща мърша в свирепи хищници. Та да видим какви изводи можем да направим за почти убитата от „реформи“ система на българското висше образование и как да я превърнем в хищник на основата на американския (и германския) опит, като полека приемем това, което е полезно за нас.

    Мисля, че ви стана ясно, че това, което е системата на висшето образование в САЩ доста се различава от откровените идиотщини на неолибералните политически управници на българската наука, пряко заинтересовани от това, истинската наука в България да бъде разгромена. Мисля си още, че вече ви е ясно, че с такива откровени некадърници едва ли ще успеем да пренасочим българската икономика по пътя на иновационното развитие. Защото ключовата роля в този процес играят науката и образованието, а те бяха тотално попилени през последните 4 години и то с върло настървение от един заместник-министър председател, мислещ се за велик учен от топ 100.  И този заместник министър председател бе търпян, вместо да му се клъцне лентичката, заедно с многото други лентички. И по това време проектното финансиране на науката и Националния фонд за научни изследвания бяха напълно  компрометирани. Кой ти вярва вече, че проектното финансиране е от полза за науката, като то отива в бръснарници, рекламачници на бельо и тем подобни? Та проектната система трябвало да играе ролята на пазара в науката и да отсявала добрите разработки. Кой ви каза тая глупост? Е видяхте ли я какъв автоматичен регулатор на научната дейност е българската проектна система и какви „суперпроекти“ отсява? Тая проектна система е катастрофален провал и ако почвате де си мислите, че имам нещо срещу нея, добре почвате да схващате дебелия намек.  Хайде, карайте така с тая система и ще получите още „по-грандиозни“ резултати. И като съвсем се усетите, че нещо не е наред, вече ще имаме основа за разговор за проектната система и за другите регулатори на научната дейност, които пък може и да са по-ефективни.

    И по-нататък - кой вярва още и кой ще е толкоз глупав да повярва на тоя Фонд за научни изследвания, финансиращ проекти на съоткривателка на „нов“ закон за гравитацията и начело на който довчера беше другият „откривател“ на тоя „закон“. Хайде моля ви се. Ама сменило се ръководството. Да, добре, но ако не се смени схемата на действие, нищо няма да се подобри. А как да се смени схемата, коя още схема да се смени и какво значи думата смяна, употребена 3 пъти на последните 2 реда? Интересни въпроси, нали. Е, те си имат и отговори, но защо аз да ги давам? Знаете ли колко пари се прибират като заплати и хонорари и за „експертни“ мнения, а системата става все по-скапана и по-скапана.

    И по натам, като четете, какво ви пиша за САЩ,  кой още вярва, че българският „елит“ знае как да развива държавата, като БАН беше финансово смачкан, а силните държавни университети – непрекъснато притискани? Каква икономика на знанието ще правите вие, дето морите от глад учените от БАН? До какво доведе идеята-бълвоч, че финансирането на БАН трябвало даже да е под нужното за изплащане на заплатите, та да се размърдали „феодалните“ старци  и диван-чапраз да поднасяли иновации на „честните“ частници, които на „свободния“ пазар да определяли цената според търсенето и предлагането и така да се постигнела иновативност на икономиката. Та това си е откровена идиотщина в действие – какво търсене, какви „честни“ частници в България, какво разчитате на пазара – че нали там са General Dynamics,  General Electric, Ford, Apple, IBM, JP Morgan и други американски банкови и индустриални акули, които ще ви изядат с парцалите (и редовно го правят). Ако продължите така, нищо няма да направите – запомнете го това. Никаква наука няма да се развие от българските „честни частници”, оставете това, доколко са честни, те не са от ранга на тия корпорации, дето ви ги написах по-горе, че да развиват наука. Не прочетохте ли малко по-горе, че самото американското правителство смята, че малкия и среден бизнес в САЩ няма капацитет за научни разработки и затова ги съсредоточава  тия научни разработки не по перачници, бръснарници и сладкарници, а в държавни системи от институти и в специални университети. А вие имате ли понятие колко от българските фирми имат размера на една средна американска фирма? Каква наука чакате там да се развие?  По друг начин трябва да се действа в България.

    Нека да спомена и още един български неолиберален идеологически бълвоч, свързан с БАН - да държим заплатите в БАН ниски, пък те да си търсят международни проекти. Откровен бълвоч, налаган от напълно неконкурентноспособни „неправителствени организацийки“. Я им спрете кранчето от чужбина на тези и ги отстранете от държавните хранилки, на които са се нагласили. След два месеца ще са фалирали вече. А хората от БАН се преориентираха и вече работят за науката в чужбина. И вече се лее следваща неолиберална помия – ама те не работели за България. Че нали вие с вашата политика ги натирихте, некадърници! Хайде да ви видя вас – правете сега истинската наука, вдигайте технологичното ниво на България, направете я конкурентноспособна! Ама не можете! А БАН може. Обаче колкото им се плаща, за толкова и ще работят хората от БАН. Гепили сте по 50 000 лева само от заплати от всеки учен от БАН за последните 10 години. Къде са тия пари? Парите обратно, заплатите – най високите в сектора наука и образование, бюджетът на БАН - утроен и тогава ще  говорим за технологичното обновление на България. Нали прочетохте последното изречение – там са 3 ключови фактора за превръщане на българското общество в общество на знанието, а на българската икономика – в икономика на знанието.

    Има и 4 – ти фактор – еволюция на университетската система на България. Ама как? Хайде малко безплатни идеи. Нали прочетохте за изследователските, иновационните и предприемаческите университети в САЩ?  Няколко български университета може да се трансформират в такива, а останалите да си останат обикновени университети, технически университети и икономически вузове. Как да стане? Правите 2 (цифром -2, словом – два) изследователски университета в държавата. Един голям – Софийският и един малък – Изследователски университет на БАН. Като изследователският университет на БАН има малко студенти, преподаването е изцяло на английски, преподавателите са от БАН, а студентите трупат неявни знания в институтите на БАН. В самата БАН и в тези два университета концентрирате съществената част от фундаменталната наука в България и я финансирате както трябва (както го правят в САЩ). Следващото звено са иновационните университети. Прекрасни кандидати за такива са Техническият университет в София, Химикотехнологичният университет в София и Медицинската академия. Към тях добавете по един иновационен център към двата изследователски университета, за да са свързани и те с приложните изследвания. Следващото звено е предприемаческият университет – УНСС е прекрасен кандидат за такъв, а съответни факултети трябва да има и към изследователските и към иновационните университети. Ще кажете дотук всичко е в София. За останалите университети в София и страната направете следното нещо. За университетите направете специални програми за квалификация на преподавателите им и за стажове на студентите им в институтите и Изследователския университет на БАН (за да нямат тези университети чувството, че са в подчинено положение на големия по размер изследователски Софийския университет и да не се страхуват от малкия по размер Изследователски университет на БАН). За техническите университети и медицинските университети създайте такива програми към иновационните университети, а за икономическите вузове – към предприемаческите университети. Създайте и отделна програма за съвместни научна дейност между трите групи университети – например Техническият университет в Габрово може да има съвместна програма за изследвания с институти на БАН, а медицинският университет в Плевен – със Софийския университет. Така ще имате мрежа, основана на три групи, лежащи върху опората на няколко силни университета от модерен вид и на опората на БАН. Както виждате – предлагам ви смесена система, която да вземе предимствата както на германската университетска система, така и на американската. Този комплекс можем да наречем научно-иновационен комплекс на България. И той може да се свърже с икономиката, която да се трансформира в иновативна. Но за тези връзки ще пиша когато му дойде времето и на друго място.

    И накрая, най-важна е първата стъпка. А тя е – спрете да псувате българските учени. Не са те тези, които ви докараха до просешка тояга. Но те са тези, които могат да ви извадят от помийната яма на беднотията. И накрая нещо под секрет – няма други, които да могат да ви извадят от ямата. Виж кандидатите да ви натикат още по-дълбоко в нея са безчет.    

               

    За какво не написах в тази статия

    Въпросите, на които не се спрях и които мога да обсъдя при нужда в една следваща публикация са: специфичната форма на финансиране на американските университети, наречена endowment, осъществяване на иновационна дейност в университетите на САЩ, участието на университетите в развитието на региона, в който те се намират, поддръжката на кадровия потенциал на американските изследователски университети, при това както националния, така и този, съставен от привлечените от чужбина учени, инженерното образование в изследователските университети и не разгледах по-подробно последните насоки в държавната политика на САЩ за регулиране на висшето образование. Като гледам, материалът е за още една статия като тая. Но нека да видим накъде ще тръгне България и тогава ще реша, дали да пиша повече за това, или за друго. Честно казано, отдавна не ми харесва нито траекторията, която е натрапена на българската научно-технологична система, нито траекторията, натрапена на българската икономика, нито траекторията, натрапена на българското общество.  Нека този мой протест бъде документиран и тук. Защото нали знаете, когато нещата рухват, някои се скатават по мишите дупки и почват да каканижат: „Как пък един не ни каза, че правим глупости!“ Е, оттук нататък това оправдание едва ли ще минава тъй лесно. 


    0 0

    Полезни практики в неформалното образование - БГ НАУКА

    Росен Теодосиев

    Петър Теодосиев

     

    0.  Какво е неформално образование?

     Спекулира се с това какво е неформално образование. Не всичко интерактивно и различно от програмата в училище може да се нарече неформално образование. Неформалното образование е необятно, това е място където човек може да експерименти-ра, да създава нови методи и технологии на образование. Сега е ред да се отворят вратите за неформалното образование – процес, при който човек придобива различни умения и знания чрез собствения опит и в зависимост от собствените си нужди.

    Когато говорим за неформално учене трябва да имаме предвид няколко важни принципа:

    480504_10201665863628584_1376273380_n.jpg (720×540)То се случва в неформална обстановка – извън образователни и обучителни институции където има регламентиран ред. Характеризира се по-скоро като практически, отколкото като теоретичен процес. Основна е идеята за учене чрез правене – learning by dоing – защото хората се учат докато правят нещо, а не докато слушат някого.

    Човек сам определя посоката – неформалното образование не е курс на обучение; не може да бъде интензивен или съботно-неделен курс. То е един краткосрочен или дългосрочен процес, чието времетраене човек избира сам, т. е. е въпрос на личен избор.

    Придобитите умения и качества не се сертифицират – в края на процеса на неформалното обучение не се получава диплома или сертификат. Личностното обогатяване е индивидуално и като такова не може да се впише в стандартизиран официален документ.


    1.  Списание и онлайн медия

    Всичко започна още когато бяхме ученици. По онова време думи като: учен, наука, списание звучаха толкова странно, че никога не бих ги събрал на едно място. Тогава започнахме да търсим какво в образователната система липсва и коя е причината да има толкова голяма пропаст между учениците и учителите; къде е проблема. В един момент в четене и търсене на различен тип статии, материали, форуми и сайтове ние осъзнахме, че има липса на това, което в момента наричаме БГ Наука или казано по друг начин – платформа за неформално образование. Още тогава създадохме фирма, която никога не проработи като такава, а едва преди по-малко от две години учредихме сдружение, даващо възможност за кандидатстване по различни европейски програми в сферата на неформалното образование.

    BG-Science 57.jpg

    Стартираното, през зимата на 2005/2006 г., списание "Българска Наука"успя да спечели читатели и ентусиасти, които чрез свои материали и идеи доразвиват първоначал-ната концепция за медиен проект, който се занимава с неформално образование. И до днес списанието се е безплатно интернет издание, осигуряващо възможно най-добрата, интересна и подробна научна информация, представена достъпно за нуждите на възможно най-широка аудитория. Издава се от ”Българска Наука” ООД и Сдружение "Форум Наука". Развива се с много добро темпо, като за кратко време се превърна в най-голямата и динамична научна общност в българското интернет пространство. Списанието е поле за изява и обмен на коментари между потребителите по въпроси и проблеми от различни области на знанието. Това не означава, че само учени четат или пишат в сп. „Българска Наука”, дори напротив. Огромна част от авторите са хора чиито интереси надхвърлят средното четене по дадена тема и стават „специалисти” без дори да имат нужното образование за това. Имаме потребители, които правят собствени изследвания по дадени темиот историята – ровят се в архиви, четат документи в оригинал и т.н. само и само, за да се запознаят подробно с материя, която частично е изследвана от науката. Така неформално всеки сам образова себе си, а чрез собствените си изследвания – и други потребители, читатели. Важно е да се каже, че специалистипроверяват всяка теория, публикация и въобще всякакъв тип информация постъпила за публикуване в списанието, за да не се допускат грешки и неправилно информация бъде сметната за истина. Огромна част от работата по самото списание, сайт и форум се извършва от млади хора доброволци. Самия процес на работа, състоящ се от преводи, редакция, техническа работа по самия сайт или списание е в същността си неформално образование. Всеки извършен процес научава и затвърждава наученото от доброволците, като това се прави само от хора, искащи да научат повече в тази сфера.

    Освен интернет изданието ние организираме и много различни събития, свързани с науката и неформалното образование извън интернет пространството. От 2009 г. до сега участваме като:

    -    съорганизатори на „Фестивала на Българското Образование”;

    -   организатори на първия за България Конкурс за късометражен документален филм;

    -  участници в различни семинари на БАН;

    -  съорганизатори в първия проект за космическо образование в България „Космически предизвикателства” на сдружение „Циолковски”;

    -  съорганизатори и медийни партньори на първия за България „Софийски Фестивал на Науката”, организиран от Британски съвет – България

    и пр.

    Друг интернет медиен проект, който се занимава с неформално образование е радио „Бинар“. Изцяло изнесено в интернет, там могат да се чуят и видят предавания с разнообразнаа тематика. Самото студио е снабдено и с видео камери, които показват в реално време водещи и гости. Автомобили, литература, музика, култура и наука са само част от разглежданите теми. Специално място има научното предаване „Рибен буквар”. По същество то представлява седмично предаване за наука, излъчвано на живо всеки петък от 18 до 20 часа по интернет радио Бинар. Екипът на предаването - Александрина Ал-Джасем и д-р Иван Христов, се фокусира върху актуални научни теми и предлага на разбираем език академична и умерена дискусия върху различни проблеми от областта на науката. Същевременно всяка седмица в студиото на „Рибен буквар” са канени специалисти от различни области, с които се обсъждат и обговарят въпроси от аудиторията в чата на Binar.bg.

     2. Младежки проекти и обмени

    Европейската Комисия заедно с министерствата на всяка държава-членка, занимаващи се с младежите промотира конструктивен диалог между правителствата, младите хора и техните организации. Целта е създаване на активно гражданство сред младите хора, увеличаване на социалната интеграция и гарантиране, че младежкото измерение е взето предвид в другите политики на ЕС. В България тази политика се подкрепя чрез конкретни действия от специфична програма за младите хора: "Младежта в действие".

    Ролята на Комисиятае да гарантира гладкото и ефективно управление на тази програма и да наблюдава неговото изпълнение на национално и европейско ниво.  Освен това тя е отговорна и за осигуряване на съгласуваност на програмата, както и по-нататъшното развитие на различните й дейности, по-специално чрез разработване на цялостна стратегия и приоритети. Освен това Комисията се стреми да гарантира прозрачност на действията на ЕС в областта на младежта, както и на ефективното разпространение и използване на резултатите от програма "Младежта в действие".

    Ние от Сдружение „Форум Наука”се занимаваме активно с разпространение на информация относно младежки проекти по програма „Младежта в действие“. Това се случва основно чрез списанието, Facebook страницата на списанието и самият сайт Nauka.bg, където публикуваме резултатите от проведените проекти. Също така Сдружение „Форум Наука” участва пряко като само организира международни проекти. До момента такива са проведени в Италия, Естония, Германия, Турция, Армения, Беларус, Унгария, Полша, Румъния. Амбицията е тази дейност да се разширява.

    Приложението методи на неформалното образование в подобни проекти е ценно средство за придобиване на нови знания и компетенции от участниците. Добър пример е осъщественият проект в Естония, насочен към изследването на медиите и това как младите хора „виждат” медийните продукти. Участници от седем европейски държави обмениха идеи и опит в дискусии за ефекта на медиите и тяхната връзка с културата, стереотипите и обществото. Чрез различни упражнения за творческо четене, откриване на погрешни логически доводи в медийни публикации, писане на прес съобщения и дискусии за ефекта на рекламата участниците си дадоха сметка за силата на медийното влияние.

    Успешен бе и поведеният между 7 и 22 Юли 2012 г. в Аугсбург (Германия) проект, с участието на група представители на Сдружение „Форум Наука”. Той премина под надслов „Образование , работа и живот в бъдещето“. В него участие взеха младежи - представители от Естония, България, Италия, Турция, Германия, Австрия, Унгария и Полша. Те използваха двете седмици прекарани в Аугсбург, участвайки в многобройни дискусии и екипна работа, по време на които имаха за цел да направят своите предложения за подобрение условията на живот, образование и работа и да представят своите визии за едно устойчиво бъдеще. Разнообразната програма на участниците в проекта включваше посещения както на исторически забележителности като например Фугерай /Die Fuggerei/ - най-старата европейска социална институция за подпомагане на бездомни, така и разходка из производствения поток на съвременната високотехнологична компания KUKA robotics – водещ производител на промишлени роботи.

    В периода 20 – 27 октомври Сдружение „Форум Наука“ взе участие в проекта „От минало към настояще“. В рамките на младежкия обмен 4 момчета и 3 момичета представиха България в Диарбекир, Турция. Проектът събра екипи от Полша, Румъния, Литва, Испания и разбира се, организацията-домакин – Турция. Основна тема бе културното наследство на държавите като предпоставка за по-добро бъдеще. Целта на проекта бе да представи исторически паметници, поговорки, традиции и национални ценности, за да се обсъди как те да бъдат запазени за бъдещето.

    Друга полезна програма финансирана от Европейската Комисия, занимаваща се с неформално образование, е секторна програма “Грюндвиг”. Тя е насочена към всички възрастни, които искат да доразвият и развият своите умения и квалификация. „Грюндвиг“ предлага възможности за участие в европейски образователни проекти чрез индивидуална и групова мобилност.

     3. Почети ми

    Идеята на проекта е да се пригодят за незрящи младежи (като се прочетат с необходимото ниво и дикция и се запишат на технически носител), а в последствие и се разпространят статии от сферата на неформалното образование. Подбрани са така, че да отговарят на изискванията на образователната система и да обогатят знанията на младежите. Всички статии се четат от участници в проекта и доброволци с необходимите умения. 

    Техническата работа се основава на закупените два микрофона и на допълнително обработване на записа със специален софтуер (Audio Recorder), като по този начин се осигуряват мобилност и гъвкавост в работата на доброволците. В последствие всички предвидени статии се записват на дискове (1000 бр.), пригодени за ползване от максимално много незрящи младежи. Предвидено бе и закупуването на 20 броя mp3 player-а, раздадени между специализирани библиотеки, места и слепи младежи, които нямат достъп до компютър и не могат да използват директно CD. Създаден бе и специален сайт за проекта. Използван бе името и хостинга на уеб-сайта www.nauka.bg, за да се разпространят всички записани статии в интернет. Целта е да се преодолее комуникацион-ното и информационно ограничение на младежите в неравностойно положение и да се разпространи знанието по интересен и достъпен начин. Искаме да помогнем на слепи младежи да се запознаят с повече научна и научно-популярна информация в сферата на образованието и новостите в научната област на съвременния свят.

    http://image.nauka.bg/ads/Slide/Pocheti%20mi_Slide_960x350px.jpgДоброволчеството засегна осъществяването на целия проект по социалното включване на незрящи младежи. „Социалното изключване"е факт при незрящите младежи в България, които учат – те нямат достъп до допълнителна, полезна и интересна информация, свързана с образователния процес и материал. Ние от сдружение „Българска Наука“ ангажирахме млади доброволци, които да се включат в рамките на проекта и подпомогнат отстраняването на социалната изолация на незрящите хора в България. Акцентът е поставен върху това в ежедневието на всеки млад човек да присъства мисълта и осъзнаването на ролята му като активен гражданин, способен да окаже помощ на младежи в неравностойно положение, както и на чувството за глобална солидарност и отговорност към сериозния проблем за социалното изключване на младите незрящи хора. В проекта се включиха над 100 души, които не само спомогнаха за обогатяването на незрящите с знания и опит, но и себе си посредством редактирането и четенето на различни текстове, записа и обработката им след това. Сайтът на проекта също е дело на доброволци: http://readme.nauka.bg

     4. Филми, книги, енциклопедии

    MVoina_50x70cm.jpg

    В последните няколко години издателствата в България печатат все повече научно-популярна литература, а дори и научни трудове. Има търсене, печат и разпространение на качествени книги с достоверно съдържание и доказали се автори като експерти и професионалисти в различни сфери. В резултат много хора избират да четат книги, които ги образоват по някакъв начин, а не просто ги разсейват от ежедневието.

    Същевременно се създават много филми на исторически теми, които провокират зрителите да се интересуват все повече и запознават с миналото и историята на хората. Забелязва се и голям интерес към различни анимации за деца, които са свързани с историята на нашата планета.

    cover.jpg 

    В края на 2010 г. списание „Българска Наука“ издаде книгата „(Не)обикновените животни“ на д-р Чавдар Черников. Тя е посветена на тези животни, за които не се знае почти нищо и колкото и да изглеждат необикновени в нашите очи те в своята природа са обикновени.

    През изминалата 2012 година създадохме документален филм посветен на 100-годишнинта от Балканската война „На Нож!“ – имаше изключително голям успех. Обиколихме над 20 града в България, като прожекциите продължават и през 2013 г. В момента работим над втори филм, посветен на Втората / Междусъюзническа балканска война, който ще има премиера на 16-ти юни.

    5. Фестивали, изложби, музей, театър и др.

    http://image.nauka.bg/ads/BGNauka_Logo_New-01.jpgОт 2011 г. в България се провежда „Софийски Фестивал на Науката“, организиран  от Британски съвет и Форум „Демокрит“, под патронажа на Министерството на образованието, младежта и науката. Това е събитие, което цели да популяризира различни научни клонове и сближи учени и лаборанти с обикновените хора и най-вече децата; да запознае обществото с хода на научната дейност и покаже колко интересна и забавна може да бъде самата наука. По време на фестивала се провежда финала на конкурса „Лаборатория за слава“. FameLab® е регистрирана търговска марка на Челтнъмските фестивали – една от водещите британски организации в областта на културата, които организират едни от най-известните фестивали в страната: за джаз, литература, музика и наука.

    Другият голям фестивал в България е „Фестивал на Българското Образование“ организиран от „Професионален форум за образование“ в НДК. Този фестивал среща различни образователни институции, неправителствени организации и всички, които работят в сферата на образованието.

     Столичните музеи, а и не само работят активно за привличане на нови посетители, като организират различни мероприятия, изложби, дни на отворените врати, лекции и чествания на различни годишнини. Тези събития са от изключително значение за културния живот на столицат. Отбелязани са в т. нар. културен календар на София. За тази година има предвидени над 70 различни събития в Календара за култура на София.   

    Такова интересно мероприятие е изложбата, разкриваща тайните на човешкото тяло. В следващите няколко месеца всеки желаещ ще може да се запознае от близо със същността на своето тяло – мускул по мускул и нерв по нерв. От 25 април на третия етаж на ЦУМ се помещава световно известната изложба “Bodies Revealed”. Експонатите в изложбата представляват истински човешки тела и органи, обработени по специфичен начин, който позволява запазването им. В нея могат да бъдат видяни различните части от тялото ни и да се разбере тяхната функция.

    Все повече и повече театрални трупи излизат на сцената и представят различни нетрадиционни постановки в съвсем нов стил. Създават се отворени пространства за създаване на култура. В тези „пространства“ всеки може да отиде и да създаде, да участва или да представи своя идея...

    Списание „Българска Наука“ всяка година организира по един голям конкурс с награда, в който взимат участие голям брой хора на различна възраст, които създават документални филми, пишат есета, научни статии, рисуват картини и др. Последният такъв бе за рисунка посветена на 100-годишнината от Междусъюзническата война. По време на „Фестивала на Българското Образование“ бе организирана и изложба. В продължение на цяла година тя ще обиколи цяла България и ще има за цел както да покаже младите творци на публиката, така и да припомня за значимата годишнина.

    Повече за нашите дейнисти: http://nauka.bg/info/за_нас


    0 0

    За парите и щастието

    Николай К. Витанов

    Институт по механика – БАН

     

    Когато бях млад, само предполагах, че парите  са нещо важно. Сега съм стар и знам, че това е точно  така.

                                                                                                    Оскар Уайлд

     

    Брюксел, авеню Луиз

                И тъй, сега е краят на април и аз съм се спасил за няколко дни от нашенските политически страсти, като отново съм в Брюксел, където стартираме една европейската програма, посветена на анализ на развитието на сложни научни системи. Вървя по авеню Луиз и скоро ще завия надясно за да отида в ресторанта ´Le Trappist´, където сервират прекрасно агнешко и хубава белгийска бира. Бръкнах си в десния джоб и извадих две монети – едната от една евро, а другата от един лев.  Замислих се – уж са подобни, а са тъй различни. Едната крепи Европейския съюз, а другата ... Като се сетих какво става в България, спрях да мисля по въпроса и продължих към ресторанта.

              Вечерта, като се прибрах в хотела от скандинавската верига, където бях отседнал, видях как Путин отговаряше на въпроси на журналисти и обикновени хора. В ресторанта обсъждахме не само въпроси на управлението на сложни системи, но също и перспективите пред валути като руската рубла и китайския юан. Позамислих се дали част от увереността на Путин не идваше от стабилността на рублата. Дали пък част от увереността на всеки световен лидер не е пропорционална на стабилността на националната му валута. Продължих да си мисля за това, тъй като трябваше да подготвям представяне за щастието и парите за фестивала на науката след 2 седмици в София.   И реших да поразкажа на хората някои неща за парите, които те трудно ще чуят в България. И щом веднъж съм почнал да говоря, ще го разкажа и на вас.

    Защо са важни парите

    Парица е царица.

    Народна мъдрост

             

    Фигура 1.  Когато се цитират мъдри мисли, най-добре е да се цитира човек, който доказано си е разбирал от работата.  И ето ви нещо мъдро за парите и законите, казано  от един много голям майстор.

              Вероятно написаното на фиг. 1 стига, за да ви убеди, че парите са страшно важни.  Но нека кажа още няколко думи. Светът е така устроен, че разговорите, а и животът на хората непрекъснато се въртят около парите. Има пари,  няма пари,  дай пари, къде да емигрираме, че да изкарваме пари, защото в тази държава пари няма... И тъй нататък и тъй нататък.. Е, щом е така, нека да свържем и щастието с парите и да поразсъждаваме, какъв е пътят към едно стабилно общество. След което ще се гмурнем в света на парите и ще обсъдим, може ли да се построи такова общество и какво пречи на този строеж.

    За щастието и парите

    С големите пари идват и големите грижи

    Джон Хейууд

     

     

             

    Фигура 2. Като имаш пари би трябвало да си щастлив. Като имаш много пари, би трябвало да си много щастлив. Дали е така обаче?

    Фигура  2 трябва да ви каже, че щастието е някак свързано с парите. Да, ама как? Сега следва малко математика. Нека означим количеството на щастието с H( от hapiness – щастие) и нека да означим количеството на парите с m(от money – пари).  За нашите цели тук не ни интересува нито единицата мярка за щастие, нито единицата мярка за пари. Това, което ще покажем е, че  количеството на щастието е максимално при някакво количество пари. И когато парите на разположение на човека са под или над това количество, количеството на щастието намалява. С други думи – като имаш малко пари си нещастен. Но и да имаш много пари – пак си нещастен.

              Нека да разгледаме промяната на количеството щастие с промяната на количеството пари (или казано на математически език -

    ).

     Нека промяната на щастието с парите е пропорционална на количеството на щастието, като коефициентът на пропорционалност намалява линейно с увеличаването на количеството пари – колкото повече пари има човек, толкова повече се увеличават кахърите му – да ги опази, да ги инвестира правилно, да не го посетят хора с бухалки, да не му отвлекат детето и т. н. Казано на математически език горното изречение означава

    където  а-в  са параметри, специфични за даденото общество. Горното уравнение има просто решение

    и това е нашата връзка между количеството на щастието и количеството на парите. По-запознатите с математиката читатели вече виждат, че щастието е максимално, когатоколичеството на парите е

    Няма да обсъждаме в детайли този извод, а вместо това, нека разгледаме, как изглежда горното решение за зависимостта на количеството щастие от количеството пари на картинка – фигура 3.

     

    output.jpg

    Фигура 3.  Към зависимостта на количеството щастие (по вертикалната ос) от количеството пари (по хоризонталната ос).

    Както виждаме, човек е максимално щастлив, когато има на разположение  определено количество пари (няма да влизаме тук в детайли колко е това количество). Ако продължи да трупа пари, щастието намалява (да го наречем ефект на лакомията), а ако парите започнат да намаляват под оптималното количество, щастието пак намалява (да наречем това ефект на немотията).  Нарекохме ефекта на лакомията така, за да го свържем интуитивно с преяждането – и най-хубавите храни да ядете, ако преядете, не ви е много приятно. И при храната и с парите, човек трябва да знае кога да спре.  Ефектът на немотията е по-интересен, ще кажете вие и ще сте прави.  И да няма пари, човек пак има някакво количество щастие. Като почне да ги печели (или казано по нашенски бай-Ганьовски начин – като почнат да падат парите)  става по-щастлив. Ами това с отрицателното количество пари – там какво е? Хайде пак по нашенски – там човек няма пари и започва да се „набълбуква“ с кредити. И като се „набълбука“ след това трябва и да ги плаща, а може и да няма пари за това. Нека пак използвам някаква стомашна аналогия, за да стане по-ясно и на хората, които не се занимават всеки ден с диференциални уравнения. Взимането на кредит е като пиенето на газирана вода – колкото повече вода пиеш, толкова повече ти става неприятно на стомаха (повече мехурчета бълбукат).

              Добре де, ще кажете – защо тогава някои хора не се спират и продължават да трупат пари, а други хора не се спират и трупат ли трупат кредити.  Тук опираме до нещо, което в математиката се нарича целева функция. Като правите нещо, обикновено го правите с цел и по някакъв начин. Този начин често е свързан с максимизация или минимизация на нещо, което е важно за вас. Например като правите бизнес, гледате да максимизирате печалбата – това е правилото на играта при класическия капитализъм.  Та общо казано, това, което максимизирате или минимизирате, действайки да стигнете някаква цел, е целевата функция.

                Много хора изразяват целевата функция така – хем да имам много пари, хем да съм щастлив. Казано на математически език

    Ще кажете – е как сега това ще ни докара главоболия? Вижте фигура 4, където на долната графика е представена зависимостта на количеството щастие от количеството пари, а на горната графика е представена  току що дефинираната целева функция за същите стойности на параметрите.

     

    zelfunc.jpg

    Фигура 4. Горе – целевата функция (по вертикалата) в зависимост от количеството пари (по хоризонталата). Долна графика – зависимост на количеството на щастието (по вертикалата) от количеството пари (по хоризонталата).  Къде е проблемът – максимумът и минимумът на целевата функция  и максимумът на количеството щастие са при различно количество пари ...  Което стимулира лакомията, ако човек е богат, както и продължаването на „набълбукването с кредити“, ако човек има вече достатъчно дългове.

     

    Та нека анализираме тази твърде интересна фигура 4. Най – напред виждаме, че максимумът на целевата функция е при по-голяма сума пари от максимума на щастието. Та, за хора с такава целева функция, достигането на количеството пари за  максимално щастие не е достатъчно. Те ценят повече парите, отколкото щастието и са склонни да продължат да печелят, докато стигнат максимума на целевата функция. Е, нали няма да сме суперщастливи, ама пара ще има, а с пара всичко се купува – това е горе-долу линията на разсъждение.  Нека наречем този клас от хора мамончовците – виж също фиг. 5.

    Фигура 5.  В поведението на мамончовеца може и да има някаква негова си  логика. До момента, в който девойката докопа кредитните му карти..

              Да идем сега при минимума на целевата функция. Започва човек да взима кредити и целевата функция тръгва надолу и щастието също намалява. Чоглаво е някак, мисли си човек и повечето гледат да си върнат кредита, та да се избавят от тези парични и психически неприятности – фиг. 6. 

    Фигура 6. Като почне да трупа дългове, на човек отначало му е чоглаво.

     

    Но някои не правят така – те продължават да взимат кредити, минават през минимума на целевата функция и  стойността на тази функция почва да расте, въпреки, че щастието намалява. Тези хора разсъждават горе долу така – абе набълбукал съм се вече, кофти е, ама карай да върви, да вземем парата, пък после ще му мислим. Да наречем този клас хора бълбукчовци.  Та както виждате мамончовците и бълбукчовците са доста свързани – на тях целевата им функция е една и съща. Ама, ние не щем така – ще кажете. Сменете си целевата функция – е простичкият мой съвет. 

              И още малко разсъждения, този път по-глобални.  Къде е проблемът на капитализма?  Ако четете Маркс, отговорът е приблизително такъв  - докато една малка част от хората трупат капитал и гонят максималната печалба, голямата част от хората обедняват. От разглежданията по-горе следва, че тази голяма част от хората стават все по-нещастни, ситуацията не им харесва и се опитват да я променят. Може и чрез революция. Добре де, нека попроменим нещата. Нека трупането на капитал и гоненето на печалбата да продължи, но капитализмът да функционира така, че обикновения човек да отива към състоянието, където той има достатъчно пари, че да е близо до състоянието на максимално щастие. Тогава мнозинството може и да хареса системата.

    Какво са парите

     

    Фигура 7. Какво всъщност се крие зад тези цветни  хартийки?

     

    Може и да ви се стори странно, но основната мисъл на тази статия е, че парите всъщност са система от договорки между хората. Откъдето следва, че парите са създадени от хората, но също следва и че парите управляват обществата и то въпреки волята на хората. Нека още веднъж подчертая – съдържанието на парите е в това, че те са договор.  А явяването на парите пред нас може и да е във  вещна форма (като банкноти например) – фиг. 7.  А договорът е в това, че хората се съгласяват да използват съществуващата в съвременното общество парична система. И през този договор парите придобиват власт над хората.

    Парите са свързани с доверието. Покажете на хората 20 лева и бележка – аз обещавам да изплатя на приносителя на тази бележка 20 лева и ги питайте кое от двете ще предпочетат. Даже и да ви познават добре, те ще вземат 20-те лева, които могат да пласират на друго място, където не ви познават, а вашата бележка има ограничено действие (ако въобще има такова).  Тоест, това, което поддържа парите е увереността, че можем да ги похарчим, тъй като всички други също са съгласни с ценността на тези пари. С други думи – налице е вяра (че можем да похарчим парите), които е относно вярата (че другите смятат, че парите са ценни).

    И като имаме горното наум, нека продължим нататък.

     

    История на парите

    Парите, подобно на някои други елементи на цивилизацията, са много по-древна институция, отколкото ни се казва. Техният произход е скрит в мъглите на онези времена, когато ледниците се разтопявали, когато климатът станал по-благоприятен и човешкият разум вече имал свободата да създава нови идеи.

                                                                                                                Джон Мейнард Кейнс

     

     

    И така, и стоки могат да играят ролята на пари, и то такива стоки, които са се обособили и заели особено място в света на стоките тъй като са били най-икономичните и удобни средства за обмен.  Какво е служило за пари през вековете?  - две категории неща. Едната категория са имали някаква потребителска стойност, а другата категория са били без потребителска стойност.

    Неща с потребителска стойност, служили за пари:

    -           сол и чай –до началото на 20-ти век в някои части на Китай и Мианмар

    -           какаови зърна – в древно Мексико

    -           овци и кози – древна Русия

    -           гвоздеи – Шотландия

    -           коприна – древен Китай

    -           таланти – златни дискове с диаметър от 5 до 7 сантиметра – за тях се говори в Илиадата и Одисеята

    -        бикове – средновековна Унгария. Унгарският крал Ищван I изчислявал данъци, глоби и други неща в бикове. Например кръвнината за убийство на свободен човек била 110 млади бика.

    -           парчета плат – средновековна Чехия

    Неща без потребителска полза

    -миниатюрни модели на секири – древна Гърция (Пелопонес, Кипър, Сардиния)

    -миниатюрни върхове на стрели – древна Япония

    -миниатюрни ножчета, лопатки и дискове с отвор в средата – първите древни китайски монети

    -кости на животни – монети при ацтеките

    -морски раковини – фиг.8 – монети в Индия (добивали се на Малдивските острови и се използвали от Нигерия до Северен Китай), курс през 18 век в Бенгалия – 3840 раковини за 1 индийска рупия

     

     

     

    Фигура 8.  И морските раковини са служели за монети

     

     

     

    Металните и книжните пари

     

    Фигура 9. И златото победило среброто

     

    И така, парите са стока, но те са се обособили и заели особено място в света на стоките тъй като са били най-икономичните и удобни средства за обмен.  Те се съхранявали лесно, били са компактни и са могли лесно да се делят на части.  Такива свойства имат металите, които освен това са и устойчиви. С течение на времето се наложили среброто, златото и медта.

    В Стария завет  среброто е синоним на богатство. Обаче подобряването на технологиите за добив на сребро довел да увеличаване на наличните количества и намаляване на относителната ценност по отношение на златото и златото изместило среброто като метал, от който се произвеждат пари – фиг.9. Но не навсякъде се използвало само злато и сребро. Например от никел правели монети в древна Бактрия, от желязо – в древна Спарта, и от платина – в Русия през 19-ти век след като в 1819 г. намерили големи находища на платина в Урал.

    Предполага се, че сеченето на монети в Европа започнало в Лидия (древна Гърция) при цар Гигос (не го знаете нали, но пък знайте, че един от неговите наследници се казвал Крез. Нали сте чували - богат като Крез). Та Крез сякал златни монети с тегло 8.43 грама.  Числото е интересно защото:

    -           теглото на 180 зърна пшеница (3х60) е 8.43 грама и се нарича шекел (виж също фиг. 10)

    -           60 шекела правят мина (505.8 грама)

    -           60 мини са 1 талант (30 килоглама 348 грама)

    Монетна система на Карл Велики

    -1 фунт сребро (490 г) =20 солди

    -1солдо = 12 динара

    Да ви напомня на нещо (английската система):

    -           1 фунт стерлинг = 20 шилинга

    -           1 шилинг = 12 пенса

     

     

     

    Фигура 10. И до днес има една държава (Израел), чиято валута се казва шекел.

     

    И съвсем още малко интересна история. Защо монетите се наричат монети?  Ами защото монетния двор на Рим се намирал при храма на Юнона (жената на Юпитер), която наричали още Юнона Монета. Та оттам и името.

    По някое време, хората се сетили, че след като парите са договор, може и да не са от благородни метали, а да са книжни. Първите книжни пари се появили в Китай около 820 година при династия Тан и  императора Сянцзън (а у нас по това време хан бил Омуртаг).  Можете да предположите, че първото неконтролирано печатане на пари пак ще да е било в Китай. Правилно - първата инфлация се случила в Китай, около 1020 година, когато били пуснати твърде много книжни пари за наличните около 2 800 000 унции сребро като покритие. Марко Поло чува за книжните пари на хан Кубилай при посещението си в Китай около 1280 година. И след това книжните пари се появяват и в Европа при едни бижутери, които имали едни сандъци, наричани банки. Но затова по-надолу в текста.

    Историята на парите е пълна с интересни факти. Например колко от вас знаят за хиперинфлацията в Гърция след изтеглянето на българската армия през 1944 г? Та в Гърция в ноември 1944 1 нова драхма се е разменяла за 50 милиарда стари драхми. Още по-интересно е, че 20 месеца в Съветския съюз през 1920 и 1921 г са опитали да се оправят без пари и държавният апарат започнал да изпълнява функции на парите. Но работата била тъй много и апарата набъбнал така, че през  1921г. прекратили експеримента и се върнали към използване на парите.

    И накрая, банкнотите често се свързвали с идеологията – все пак по тях има място за писане. И в Германия през 1922 г. на банкнотите от 1000 марки пишело – Социализмът идва, той вече чука на вратата.

    За да продължим с по-съвременната история, нека обърнем малко внимание на ликвидността на парите. Ликвидност – това е способността на парите да участват по желание на притежателя им в по-бързото или по-бавното получаване на дадената стока или услуга. Например дребните банкноти имат по-голяма ликвидност от едрите (можете да замерите един продавач с банкнота от 500 евро, но той може и да не може да ви върне ресто веднага).

    Фигура 11. Кредитна карта от средата на миналия век.

     

              А има ли нещо, което има по-голяма ликвидност от наличните пари? Има и то е свързано с кредитните карти, които отначало се появяват експериментално през 50-те години на миналия век, а днес са вече доста широко разпространени. Кредитните карти били измислени в САЩ от петролните корпорации за опростяване на пресмятанията при зареждане на бензин или смяна на масло на автомобила. Първоначално те били от картон и чак след 1955 г. станали пластмасови. През 1949 Diners Club въвежда първата съвременна кредитна карта за посещения на ресторанти, които карти се използвали в 27 ресторанта.  В 1958 г. American Express и Bank of America  пускат пластмасови платежни карти като алтернатива на пътническите чекове American Express.  Днес множество банкови съюзи издават кредитни карти такива като Visa, а лихвите, които банките получават по кредитите по тези карти са много по-високи от лихвите, които банките са получавали някога и получават сега от кредити за  промишлено производство например. Срещу тези високи лихви получаването на кредит е много лесно – просто представяте картата в магазина. Но и количеството на хората, които не могат да плащат тези кредити нараства.

     

     

     

     

    Силата на парите

     

    От всички области на икономиката изучаването на парите е тази сфера, където изкуствено се напомпва сложност, за да се маскира истината или за да се отклони човек от истината.

                                                                                                    Джон Кенет Гълбрайт

     

     

     

     

     

     

     

    Фигура 12. За разлика от „великите“ неолиберали Кейнс доста е разбирал от математика. А колко е разбирал от същността на парите е видно на дясната част на фигурата.

     

              Оттук започвам да говоря за неща, за които явно не се говори много-много. А трябва. Но кой да ви ги каже. Вероятно някой, който обича математиката, като тоя от лявата част на фиг. 12 и е чел това от дясната част на фиг. 12. Е, имате късмет. Има такъв човек в държавата.

     

    Фигура 13.  Зимбабвийски долари насред хиперинфлацията там.

     

    И тъй, както споменах по-горе в текста, парите са свързани с вяра относно някаква друга вяра. Но трябва добре  да различаваме вярата от вярата относно друга вяра. Вашата вяра в нещо може и да е непоколебима и даже да сте готови да умрете заради тази вяра. Но вашата вяра относно моята вяра в нещо е друга работа. Например аз мога да вярвам, че Слънцето се върти около Земята. А вие изобщо можете да не се доверявате на тази моя вяра. Та вярата относно някаква друга вяра  е доста по-чупливо нещо и може бързо да изчезне. И тогава идват проблемите. Ето защо положението с парите също е доста особено.   Аз може да вярвам, че зимбабвийския долар (фиг. 13) е много яка валута.  Вие обаче може хич да не вярвате, че тази моя вяра е здравословна.

    Парите се проявяват като вещ, но по същността си те не са вещ.  Формата на парите може да е златна или сребърна монета или книжна банкнота, но съдържанието им е друго.  Представете си, че сте взели банкноти и попаднете на необитаем остров. Вашите банкноти веднага ще престанат да са пари. Може да си накладете огън с тях. Значи може да имаме материално явление, но зад него имаме нематериална същност.  И нека повторим, че казано накратко грубо  – парите, това е договор в рамките на дадено общество да се използва нещо като обменно средство.

    Парите имат и други функции, но в горното определение влиза само една от тях – като средство за обмен. Което е достатъчно за нашите обяснителни цели.  Само за пълнота – функциите на парите са - : мярка за стойност (съизмерват стойността на различни  стоки), обменно средство (обезпечават процеса на стокообмена, предаването на стоката от един владелец на друг), платежно средство, средство за натрупване на съкровища (натрупване на запас от пари без конкретни планове за приложение на тези натрупани пари) и световни пари.

     

     

    Фигура 14. Парите могат да изпълняват желания и не гледат дели зад желанието стои блондинка или брюнетка.

     

    И така нематериалното сияние на договора се пренася върху някоя материална вещ – злато, сребро или хартия и както се казва, парите се материализират.  И като се материализират, придобиват и власт.  Тази власт произтича от свойството им да изпълняват човешките желания – фиг. 14.  И който произвежда парите, той държи тази власт. В стари времена това са били царете, после – националните държави, а днес властта започва да изтича от ръцете на националните държави и се появяват наднационални валути.  И с течението на информационните времена този процес ще се задълбочава.

     

     

    Фигура 15.  Парите са фундаментална движеща сила на световните дела

     

    Да, така е, както е казано на фиг. 15 - парите са фундаментална движеща сила на световните дела.  Оттук, когато се изменят финансовите системи, се изменя и начинът на протичане на световните дела. Начинът, по който парите се създават и управляват в едно общество силно влияе на системата от ценности и отношения в това общество.  Този начин способства за налагане или препятства възприемането на дадени начини на поведение (например това, което се налага днес е поведението на безгрижният кредитополучател, който взема заеми, за да живее сега. А после, като не може да се плати лихвите, ще го фалираме и заробим да ни работи цял живот). Националната валута поощрява националното съзнание, тъй като облекчава взаимодействието със съгражданите в сравнение с взаимодействието с тези, които използват чужда валута.

    И тъй, характеристиките на официалната валута в едно общество  формират характеристиките на това общество. Тогава валутите с различни характеристики водят до формиране на общества с различни характеристики.  И ето че днес, успоредно с доминиралите в течение на столетия национални валутни системи се появяват различни видове частни валути.  Освен това се създават и корпоративни платежни средства – например прелетените мили със самолет (miles and more картите на Луфтханза например).  Ако пътувате достатъчно много със самолет след това водите семейството на Бахамите например и плащате със служебно  „прелетените мили“ почивката на фамилията.  С развитието на информационната икономика (например продажбите през интернет) постепенно се компютъризират националните валути и се създават нови форми на частни валути – например мрежови налични пари и появата на такива нови видове валути може съществено да промени обществото.

     

    Банките и парите

             

    И тъй, с много думи ви убеждавам, че парите са нещо много важно и който контролира процесите, свързани с тях, има  контрол и над обществените процеси. И сега идва един доста важен въпрос – а къде се създават парите?  Нашите пари се създават в банките, а процесът се контролира от централните банка, като тази, показана на фиг. 16.

     

     

    Фигура 16. Bank of England – създадедна, за да финансира строежа на Кралския флот и днес е един от стожерите на капитализма.

     

    Банките на запад се появяват през средновековието, когато бижутерите проверявали качеството на златото и среброто и имали негорими шкафове за съхранение на тези метали, които шкафове били приспособени и за сядане върху тях – фиг. 17. Та тези шкафове се наричали банки (и днес студентите сядат по банките в университетските аудитории на по-старите университети, но тези банки не съдържат бижутерски сандъци).  Клиентите, като оставяли златото в банките на бижутера, получавали квитанция и плащали малка такса за съхранение. Като си получавали златото обратно, връщали квитанцията.  След някое време почнали да използват тези квитанции като платежно средство – квитанциите станали символ за задължително плащане. И всеки, който приемел тази квитанция, неявно встъпвал в договор за заем със съответния бижутер. И ето ви ги двете страни в отношението, свързано с парите – от едната страна са парите, а от другата страна е заемът (съхранението на злато в сандъка), на основата на който парите възниквали.

     

     

    Фигура 17. Средновековна банка. Бижутерът (банкерът – човекът с червените дрехи) е седнал върху сандъка, където е златото (седнал на банката).

     

    Скоро някои от предприемчивите бижутери забелязали, че голяма част от златото изобщо не излиза от банките им (т.е. от сандъците им) и почнали да издават повече квитанции, отколкото злато имали като разчитали на това, че е малко вероятно всички вносители наведнъж да си поискат златото обратно.  И тъй, бижутерите (банкерите) започнали да дават заеми на другите на основата на съхраняваното злато на клиентите си и книжните пари се появили и в Европа. Отбележете, че важно за функционирането на системата била добрата репутация на бижутерите. И тази система (банковата система) получила възможност да създава по-голяма количество пари, отколкото реално лежали в банковите сметки (т.е. в сандъците).

    И тъй стигнахме до тайната  на създаването на парите – да убедим хората да приемат като обменно средство хартия с напечатани по нея картинки и надписи, която хартия им обещава днес, че утре ще има плащане

    Когато държавите се засилили в късното средновековие, те постигнали съгласие за „доверие към хартийката“ с банките – банките получили правото да създават пари в качество на законно платежно средство, обаче трябвало да предоставят парични средства за покриване на нуждите на правителството.  Най-продължителното такова съглашение действа от 1668 г. в Швеция, вследствие на което бил даден лиценз на банката на трите съсловия на кралството (които били духовенството, светските аристократи и общините) която се наричала Bank of the Estates of the Realm до 1867г. , а след това Riksbank, което е днешната шведска централна банка.  Моделът бил прекопиран в Англия където през 1688 г. се появила Bank of England – фиг.16.

    Оттам нататък в системата на парите се появил важен играч – централната банка. Та всяка централна банка приема всякакви облигации на съответното правителство (това са задължение, които не се продават на широката общественост) и в замяна на това централната банка издава чек за съответната сума, с който държавата си плаща разхода, а получателят на чека го депонира на собствената си банкова сметка.

     

     

    Фигура 18. Създаването на парите.

     

              Колко пари обаче може да създаде една банка – фиг. 18? Тук стигаме до паричната каскада (или както е по–известно  - мултипликатор на частичните резерви. Ще кажете – ама на  нас и това не ни е известно. Е, научихте нещо полезно).  Та значи, за всеки депозит, банката има право да създаде нови пари (особено под формата на заеми) до 90% от стойността на депозита. Този дълг, да речем да си купите жилище, отива под формата на пари в ръцете на продавача, който нейде прави депозит и съответната банка създава нови пари до 90% от стойността на този депозит.  И така нататък – ако първоначалният депозит е бил 100 милиона евро, на негова основа съответните банки могат да създадат до 900 милиона евро нови пари под формата на заеми, които раздават на клиентите си.  Да речем Централната банка плаща 100 милиона евро правителствени разходи на Първа Ганьова Банка. Тази банка създава 90 милиона евро нови пари и ги раздава като кредити на клиентите си, които се разплащат с контрагентите си и да речем всичките тези 90 милиона попадат във Втора Ганьова Банка. Тя създава на тази основа 81 милиона евро нови пари под формата на заеми и ги раздава на фирми, които се разплащат с контрагентите си и нека всичките тия контрагенти внесат всички получени пари в Трета Ганьова Банка. Тази банка прави веднага 72.9 милиона евронови пари под формата на заеми и т.н. Та от началните 100 милиона евро могат да произлязат до 900 милиона евро нови пари под формата на заеми.

    Днес  над 90% от  ресурсите, които се стичат в банките,  са от източници, различни от депозитите.  Вместо заеми за промишлени предприятия се дават заеми за потребление чрез кредитни платежни карти и бизнесът с кредитни карти е жизнената сила на големите банки. Днес банките взимат пари, откъдето могат да намерят и ги използват за всяка разрешена дейност, която може да им донесе доход.  Традиционните банкови услуги днес са заменени от информационни услуги, силно повлияни от посоченостите на времената на информацията.  И формите и методите на борбата на кредитните пазари са силно изменени.  Причината в това е информационната революция, когато чрез компютрите и интернета  клиентите на банките получили достъп до информацията за състоянието и развитието на финансовите пазари. Преди информационните времена тази информация била монопол на традиционните търговски банки, които използвали този монопол и се представяли за „консултанти на своите клиенти“. Доста от  банки не могли да се адаптират към новите условия на информационните времена и просто изчезнали.

     

    Инфлация и хиперинфлация

     

     

    Фигура 19.  Хиперинфлационни времена в Германия в края на 20-те години на миналия век – времената, когато децата си правили къщички от пари.

     

    Парите обаче с течение на времето губят стойността си и с тях може да се купува все по-малко от дадена стока. Няма да описваме механизмите, водещи до обезценяването, защото ще ни интересува друго. Обезценяването може и да е много бързо – хиперинфлация – фиг. 19.  За да не се обезценяват парите, често те се влагат – в недвижимост, акции, облигации, а може и в чуждестранна валута.  Недвижимостта – земя, гори, къщи е била доста добро средство за вложение да началото на 20-ти век и даже по количеството недвижимост се е оценявало богатството на човека.  Следват акциите и облигациите. Облигациите се отличават от това, че притежателят им няма глас в акционерното дружество, което ги издава. Човек, купил облигации, получава определена сума при изтичане на срока на погасяване е периодично се изплаща определена лихва.  Всичко по-горе може да се купува и продава със спекулативна цел – получаване на печалба. Тази спекулативна търговия е 99% от общата търговия и само 1 % е свързана с покупки за реалната икономика (суровини, стоки и др.)   Но защо ни разказваш всичко това? – ще се запитате. Ами запознавам ви с нервната система на съвременното общество. Планирал съм значи, да ви кажа нещо интересно. А то е

     

    Ако искаш да унищожиш системата, удари нервната и подсистема. А кое е нервната подсистема на съвременното общество?

               

    От горните видове активи, националната валута играе особена роля – тя е централната нервна система на тялото от активите в дадената страна и тя определя стойността на тези активи. Облигациите са привлекателни за инвестиция, само когато съответната национална валута запазва ценността си. Цената на акциите пада, когато лихвените проценти растат, а те растат, когато националната валута има проблеми.  Недвижимостта, въпреки, че е добра защита от инфлация, се продава относително бавно и ако се изплаща и във времена на проблеми националната валута е невъзможно да се плати поредната ипотечна вноска, то недвижимостта може и да трябва да се продаде бързо и (понеже нормалния процес на продажба е бавен) по занижени цени.  Крахът на паричната система и то такъв, който би унищожил и последното убежище на инвеститора (правителствените облигации на съответната държава – които били последното убежище на инвеститорите през 1929г. защото държавата тогава не можела да фалира) е ахилесовата пита на капиталистическата икономика.  Най-добрият начин да се унищожи една  икономика е да се унищожи паричната и система.

     

     

     

     Фигура 20. И ето ви я схемата – докарвате нещата дотам, че хората да изхвърлят парите на улицата (картинката вляво от Германия преди да се появи тоя от дясната картинка) и колелото на обществените процеси се завърта и се появява тоя отдясно. Днешната криза не е тъй дълбока – парите все още не се изхвърлят на улицата. Значи такъв отдясно не би следвало да се появи. Не би следвало, но неолибералите са тъй некадърни, че кризата продължава вече 6-та година. А на времето Рузвелт в САЩ се справи за 3 години. Но Рузвелт следваше идеите на Кейнс.  А Кейнс днес е демоде, а ? Друууууго си е Хайек и неговите почитатели с постните пици, топ-икономисти от списъци, които самите те си правят. Ако схващате ирония, добре схващате.

     

     

     

    Фигура 21. Лакомията е смъртен грях. Много банкери обаче не мислят така.

     

    А защо могат да се нанасят удари по нервната система на обществото? Защо банките са такива чупливи и нестабилни институции, та непрекъснато четем по медиите как се налага да се спасяват тези или онези чанки и как някои банки фалират. Отговорът е, че има фундаментално противоречие (нестабилност, заложена в банковото дело). А то е, че банките приемат депозити, които са нискорискови активи, а ги влагат тези пари във високорискови активи. Когато рискът е оправдан, печалбата е голяма. Ами ако високият риск не се оправдае? Ами тогава последствията се разпределят между собствениците на банката и вложителите (и държавата, която обикновено има закони за защита на дребния вложител).  А ако банките се оставят прекалено да рискуват, гонейки високата печалба – фиг. 21, то те могат да предизвикат доста сътресения във финансовата система на държавата, и когато  съответната банка е глобален играч, може да разтресе финансовите системи  на много страни.  Проблемите на банките бързо се превръщат в проблеми на държавите и милиони работни места могат да бъдат заплашени от унищожение.

    И тъй, банките по света са доста лесно „запалими “ организации. Затова почти всяка държава си има спасител-пожарникар и това е съответната централна банка, а също има и международни такива като Международният валутен фонд например.

     

     

    Фигура 22. Архитектите на системата от Бретън Уудс (я вижте какво пише там – новият световен ред - след Втората световна война).  Ама и Кейнс ли пише там? Значи „некадърникът“ Кейнс е вдигал Европа на крака след Втората световна война.  Та каквото Кейнс е направил „великите“ неолиберали май днес го рушат.  Нищо чудно, че сме в криза и особено па нашите краища зорко се бди да не би някой да чете Кейнс и неокейнсианците.  

     

     

    Кейнс, Бретън Уудс и защитата на банките. Международният валутен фонд и Bank for international  settlements

             

    Та чупливите и пожароопасни структури като банките имат нужда от надзор – от пожарникари, които да внимават да не възникне пожар. Тази роля трябва да се изпълнява от съответната централна банка. Централната банка е банка, обикновено в столицата на съответната държава, която има правото да издава банкнотите и да сече монетите на националната валута.  След споразумението от Бетън-Уудс през 1945 (изработено с активното участие на Джон Мейнард Кейнс и казващо, че всички участващи страни трябва да фиксират курса на валутите си към американския долар, а той да има фиксиран курс от 35.2 долара за тройунция злато. За поддържане на тази система от валутни курсове бил създаден Международният Валутен Фонд). През 1971 г. Никсън отменя фиксирания курс на долара към златото, но въпреки това американският долар и до днес запазва привилегированото си положение, което е имал при Бретън-Уудската система. Та след Бретън – Уудс централната банка на съответната страна поема ролята на надзирател и спасител на националните банки при възникване на извънредни обстоятелства. Тя се превръща в кредитор от последна инстанция или в един  вариант на това, което днес се нарича система за управление на риска.  

    Централните банки контролират инфлацията чрез различни процедури, влияещи върху количеството пари, които банките могат да създават. – чрез продажба на държавни облигации, чрез промяна на лихвени проценти и т. н. Централните банки могат да са частни – такъв например е Федералният Валутен Резерв на САЩ или Швейцарската национална банка, могат да са държавни, каквито са във Франция и Китай и могат и да са съвместна държавно-частна собственост, каквито са в Япония и Белгия.

     

     

    Фигура 23. Банката за международни разплащания – място, забранено за политици.

     

    Като глобални пожарникарни на международната финансова система се явяват Международният валутен фонд и Bank for International Settlements в Базел, Швейцария – фиг. 23.  Съгласно споразуменията от Бретън-Уудс Международният валутен фонд по същество е ревизор на централните банки по света и официален (политически!) ръководител на световната финансова система. Той е кредиторът от последна инстанция на централните банки, а парите за това идват от квотите на държавите-членки на фонда.  Фонда се доминира от САЩ, там е и неговото седалище. Добре е да го знаете това.

    Другата, много по-тиха глобална организация на централните банки, е Bank for International Settlements, създадена през 1930 г. за да регулира проблемите около германските репарации от Първата световна война.  Постепенно се превръща в закрит клуб на централните банки и се управлява по системата 10+1 – 10-те банки основателки + Швейцария, където е седалището (интересно е, че Швейцария участва в тази банка, но не е член на МВФ!) BIS е централната банка на централните банки – тя трябва да осигурява благоприятни условия за международни финансови операции.  Около нея не се шуми много, защото на заседанията и не се канят никакви политици – тя си е клуб на централните банкери.

     

     

    Упражняване на власт чрез парите

             

     

    Фигура 24. Когато парите говорят и свободата мълчи. 

     

    Парите са глобално средство за власт. Промените на валутните пазари влияят върху политическата власт, върху стабилността на съответната страна и върху интензитета на обществената еволюция. Днес политическата власт по света е подчинена на интересите на световната финансова система – всяко правителство силно (че някои правителства и напълно) зависи от финансовите пазари.  За да оживее финансовата система се натискат с финансови ботуши национални икономически системи и се мачка политическата воля на национални правителства. А ако някое правителство посмее да оспори диктата на финансовата система, веднага започва отлив на капитали  и скоро то се принуждава да осъзнае жестоката реалност.  Суверенитета на националните държави започва полека да се разрушава.  Добре е да го знаете това, докато припиликващите неолиберални „големи“, „още по-големи“  „велики“ и „най-велики от топ 100“ икономисти ви проглушават ушите, че всичко е наред.

     

     

     

     

    Фигура 25.  Тук трябваше да има снимка на Сорос. Но има снимка на един много по-голям майстор. Ако се сетите, кой е този, имате капацитет да се оправяте с парите. Ако ли не, не се притеснявайте – доста хора в татковината съм питал, кой е този и никой не е познал. А като им кажа името – подскачат до небесата. Интересно, а? Хайде, понапрегнете се – ще останете доволни като решите загадката.

     

    Централните банки се страхуват най-много от нестабилност на националната валута – тоест от резките изменения на нейната стойност спрямо другите валути.  Но вследствие на действията на финансовите спекуланти такова изменение и оттук нестабилност може да възникне неочаквано. Хич и не си правете илюзии, че не може.  Заради тази възможност за спекулации международните финансови спекуланти със зъби и нокти се бореха срещу Бретън-Уудската система с нейните регулации на финансовите пазари, като тръбяха, че веднага щом се установят плаващи курсове, валутните нестабилности ще намалеят. Нищо подобно, стана точно обратното и спекулантите добре знаеха, че ще стане точно така. Днес централните банки трябва да отбиват все по-мощни спекулативни атаки срещу техните валути. Атаката обикновено почва със слух, че са налице проблеми при валутата. Достатъчно е 5% от крупните търговци на пазара да повярват и да продадат наличието си от съответната валута и милиарди единици се изсипват на пазара. Стойността спрямо другите валути пада, ако няма кой да купи. А кой да купи – най-вече съответната централна банка.  Например през 1992 г. Бундесбанк похарчи 400 милиарда германски марки зада отблъсне една такава атака на американски спекуланти срещу германската марка. Въпреки това курсът на марката не можа да бъде съвсем опазен. От 1986 г общите валутни резерви на всички централни банки по света са по-малки от дневния обем на валутната търговия. Това означава, че не е далеч времето, когато спекуланти може да се опитат да атакуват масивно дори и американския долар.  От това са обезпокоени дори и валутните спекуланти. Ето един цитат от Сорос – свободноплаващите обменни курсове са неизбежно нестабилни. Освен това съвкупността отнестабилности е такава, че може да сме фактически уверени във възможностите за отказ на системата от свободноплаващи курсове. А Сорос е умен. Той неслучайно поддържа армии от неолиберални „икономистчета“, които добре  му служат, разбивайки препятствията пред глобалния капитал.

    Лошото е, че расте броя на финансистите, чиито растеж на доходите зависи от все по-голямата нестабилност на финансовата система. С други думи, има заинтересовани системата да става все по-нестабилна! Но кои пари отиват, за де се предотвратяват финансови крахове вследствие действията на тия алчни нещастници? Обществените пари, разбира се. И щом финансистите се радват, когато има неустойчивост, то финансовите кризи ще следват една след друга и същественият въпрос все повече ще е – кой е следващият? Хич и не си правете илюзии, че ще става нещо друго докато спекулативния финансов капитал укрепва и се увеличава.

    И тъй, като се запитате как се определя стойността на вашите пари, отговорът е – стойността на вашите пари се определя все повече от глобалните валутни пазари, на които 99% от сделките са спекулативни.  И тъй като всичките ваши активи са свързани с някаква валута, то какво ще се случи с вашите активи в бъдеще зависи от това, какво ще се слумва с националната и другите валути.  И никакви вложения да не правите и да се държите парите в национална валута – все тая. Промените в статуса и дипектно влияят на вашите спестявания. А като имате вложения, вашите пари пак участват в глобалната финансова игра. А последствията от въртенето на рулетката на казино-капитализма са си за вас.

     

    Особености на съвременните пари

     

    Паричните и по-общо финансовите системи по идея трябва да облекчават обмена между хората.   Освен тази, финансовите системи могат да имат и други задачи (и са имали такива други задачи) – от поддържане на авторитета на царя или боговете до служба на общи социални икономически интереси. Една от най-старите западни финансови системи доживяла до днес – английската е проектирана така, че да укрепва английската национална държава и да осъществява систематичното и конкурентноспособно развитие на английската тежка промишленост. И тази система днес има 4 особености, които характеризират и другите съвременни парични системи. А те са:

    -         

    Парите са свързани с националната държава (налице е национална валута)

    -         

    Парите са „празни” – те са създадени от нищо и нямат никакво обезпечение с ценни метали или други реални ценности

    -         

    Парите представляват банков дълг

    -         

    Парите са свързани с изплащане на лихви

    Тези 4 особености са се появили с течение на времето. Националната държава се е появила преди около 250 години. Дотогава повечето пари са били частни и са били издавани от царе и други частни лица. Въвеждането на национална валута е мощен източник за създаване на национално съзнание. Общата валута създава тънки граници между нас, които я използваме и тях, които не я използват.  Ами еврото – ще попитате. Ами и то така – една негова важна цел е да се създаде унифицирано европейско съзнание – фиг. 26.

     

    Фигура 26. – Златно евро. Но като оставим златото, еврото има и за цел създаването на унифицирано европейско съзнание.  Трудна работа при наличието на дълга и славна история на доста от държавите в Еврозоната.

     

     

     

    Fiat Lux, Fiat Money

     

     

    Фигура 27. Fiat Lux! – Да бъде светлина!

     

    Защо парите са „празни”? – Ами това е свързано с отговора на въпроса – откъде идват парите?  Има две неща, които се създават от нищо – вселената и парите. Ама не се ли създават парите в печатниците на централните банки? НЕ!  Вашите пари са това, което е написано във вашата банкова сметка. Ако ви трябват налични, отивате в банката, там ви отписват тези пари от сметката и ви дават банкноти. Ами ако поискате повече отколкото имате на сметката – усмихват ви се любезно и ви обясняват, че могат да ви дадат толкова налични, колкото имате на сметката. Ако искате повече, ще ви обяснят, че трябва да вземете заем.

    По същия начин действа и централната банка – тя отпуска банкноти на банката, като ги отписва от сметката на банката. Ако на банката и трябват повече, отколкото и е сметката и тя трябва да вземе заем.  Тоест да влезе в дълг. И тъй решавате да вземете заем от 300 000 лева за да си купите къща. Да речем, че ви го дадат в банката. Дадат означава, че записват 300 000 лева на вашата сметка. Хоп и парите възникнаха от нищо. Обаче трябва да се внимава – ново възникналите пари трябва да имат обезпечение и да речем обезпечението е някаква ваша собственост – например правите ипотека на къщата.  Купувате къщата, а продавачът внася парите в банката, където записват тоз актив в банковата му сметка. И тъй насреща на книжните пари стои дълг и една британска парламентарна комисия дава такава дефиниция – „Книжните пари са част от националния дълг, по който не се плащат никакви лихви”.  Този процес на създаване на парите от нищо се нарича „fiat”.  Като се чудите защо, вижте кои са първите думи, произнесени от Господ в библията: “Fiat Lux” – да бъде светлина.  Тост Господ създал светлината от нищо. И с парите така. Само дето в ролята на Господ е банката.

    И още нещо – дълговите пари образуват своята стойност от съотношението между техния дефицит (недостатъчното им количество) и тяхната полезност. С други думи – колкото по-малко и колкото са по-полезни – толкова по-голяма стойност имат.  Кой поддържа дефицита – ами централните банки, които се надпреварват да държат своята валута в дефицит спрямо количествата, изисквани от финансовите пазари.  Така вдигат стойността й. Затова централните банкери винаги ще ви се мръщят когато ги накарате да напечатат повече от официалната валута.  Защо ли употребяваш думата официалната г-н Витанов? Да не би да имаш нещо наум. Г-н Витанов винаги има нещо наум. Какво – ще видите по-долу в текста.  

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    Лихвите въртят света и същевременно го съсипват

     

     

    Фигура 28. Ако си мислите, че лихвите са нещо дребно и безобидно, помислете си пак!

     

    Сега няколко думи за лихвите – фиг. 28, фиг. 29. Общо взето трите „книжни” религии – юдаизъм, християнство и ислям са против него. При юдаизма – лихви могат да се искат от другите, но не и от евреите. Коранът забранява – има специална сура в която се споменава, че Аллах хич не гледа с добро око на тая работа. При християнството е особено – на книга има доктрина срещу лихварството, но  на практика то се търпи, тъй като тази доктрина по същество не се прилага.

     

     

     

    Фигура 29.  Една книжка (най-четената на запад след „Капиталът“ на Маркс),  която доста обсъжда лихвите.  Но класиката си е класика, а постните пици и пищенето на самозвани „топ“ икономисти – нещо съвсем друго.

     

    Но каква е ролята на лихвите? Лихвите са като двуликият Янус:

    - лихвите концентрират богатството – те се плащат от огромното болшинство от хората в полза на едно малцинство

    - лихвите косвено стимулират конкуренцията между участниците във финансовата система. Те стимулират съревнованието за пари, всеки иска да ги има в повече, но когато някои ги имат в повече, други ги нямат, появява се и се засилва конкуренцията и се намалява сътрудничеството и взаимопомощта.  Та когато банката ви дава заем, тя създава пари, колкото е заема, но не създава пари за лихвите. Банката ви праща да се конкурирате с другите членове на обществото и да получите необходимите пари да си платите лихвите. Ако не, ще ви отнемат дома, който сте ипотекирали. Та като плащате лихви по вашите кредити, вие изпразвате нечия сметка (волно или неволно). 

    - те тласкат към икономически растеж (за да може човек да ги плаща) дори и когато икономиката е в застой.

                Та значи, за да функционира системата на банковия дълг, трябва да се създават недостатъчно пари (колкото е главницата на дълга, но не и за покриване на лихвите па него), а хората да се вкарат в конкурентна борба за наличните пари и ако не успеят да съберат парите, да се накажат (с отнемане на ипотекирания дом например). Е някои хора успяват, други не успяват да си набавят парите за плащане на лихвите. Същото е и с банките. И те се конкурират и някои богатеят, а други банкрутират.  Затова финансовата система е доста чуплива.

     

    Фигура 30. Дарвин за приложението на социалния дарвинизъм към обществото

     

    Ако погледнем от гледната точка на сложните биологични и социални системи, то конкурентната форма на поведение преобладава в младенческата възраст на тези системи.  В по-напреднала възраст, конкуренцията се балансира с активно сътрудничество. Видове, които не успяват да си сътрудничат с други, свързани с тях видове, просто изчезват. Тази поука трябва да си извадим и да се я помним, когато финансовите система хвърлят хората в яростна конкуренция – фиг. 30. Такива финансови системи трябва да се напаснат така, че да има баланс между конкуренция и сътрудничество.

    Та съвременната финансова система през заемите и свързаните с тях дългове задължава членовете на обществото да се конкурират помежду си за получаване на средства за съществуване. Който не успее, няма да съществува – тези идея за оцеляването на по-силния се считала за естествена при развитието на английската парична система и е налична там и в другите системи и до днес. С което искам да кажа, че паричните системи могат и да се изменят, стига да има достатъчно силни други идеи. Мисъл, която е съвсем в стил Ротшилд. 

    Ако нищо обаче не се променя, то парите в следствие на конкуренцията ще се концентрират във все по-малко ръце. За да не стане това много бързо е необходимо да има растеж – на продукцията, на количеството пари и на населението, което да консумира все повече. Значи лихвите по принцип (какво става при конкретните условия в различните общества е тема за друг разговор!) тласкат обществените системи към  икономически и демографски растеж през конкуренцията.  За да стои всичко на едно място икономическият ръст трябва да е равен на лихвения процент. Ако не, обществото отива на зле. Обаче не стигаме ли вече границите на растежа? И изчерпването на природните ресурси не ни ли води към криза?

     

     

    Фигура 31. Докъде е стигнала концентрацията на богатството

     

    И накрая концентрацията на богатство – фиг. 31. Богатите дават заеми на бедните и чрез лихвите прибират повече пари, отколкото са дали. А за да има необходимите пари за обмен, голяма част от хората трябва да взимат заеми (или кредити, както е модерно – вземи кредит, живей сега, нали така. А кредитът има лихвичка).  Така има непрекъснато движение на пари през лихвите от 90% на населението към най-богатите 10%.  И това движение е вследствие на системата – то не зависи от способностите или професионализма на участниците в нея. Способен, ама беден – плащаш. Богат и колкото си щеш тъп, ама получаваш.  А иначе неолибералите ви пропищяват ушите, че ако си способен и професионалист, ще направиш пари и даже нагло питат – като си толкова умен, де са ти парите. Да, ама не, системата е така направена, че не е достатъчно да си способен и умен, за да имаш пари. Трябва и да си роден както трябва или да си попаднал където трябва – да речем добре задомена манекенка. И с неолибералните притчи за свободата и американската мечта – дотук.  И с приказките, че усилващият се поток повдига всички лодки – пак дотук. Доста от лодките потъват при усилването на потока. И за да не потънат, трябва регулация. Държавна регулация. У-уууупс!

    И така – от тази гледна точка, бедността е да се лишат хората от възможността да плащат.  И това става през лихвите. И като противодействие навсякъде има програми, които да противодействат на преразпределението на доходите към най-богатите.  Например – прогресивен данък. Ама по-добре плосък данък, ще ви каканиже някой „пратен на летен квалификационен курс“ на запад напълно невидим за истинските учени и наука „крупен модерен неолиберален български икономист“, настанен на нечия хранилка. Ха познайте чии интереси защитава този някой. Ако сте достатъчно богат – вашите. Ами ако не сте?

    И така, докъдето е стигнал светът днес, в голяма степен е дело и на трите механизма, свързани с лихвите – конкуренцията, концентрацията на богатство и потребността от непрекъснат икономически растеж.  И доброто и лошото се дължи доста на тези механизми. Но може ли да се коригира системата с акъл и без революции така, че отрицателните черти на сегашните парични и финансови системи да се намалят силни или да изчезнат. Може, ама надали. В информационните времена настъпват промени в парично-кредитните системи – появяват се нови валути, които работейки заедно с националната могат да създават ново финансово и социално богатство, което де се разпределя по-справедливо. Могат де, но едно е да може, а друго е да стане. Но нека отделим няколко думи за новите възможности.

     

    Светът на киберпарите – пълен с възможности и с още повече опасности

     

     

    Фигура 32. Модерните времена откриват нови възможности пред финансовите системи.

     

     

    От доста време информацията е най-необходимият ресурс в сложната система, в която влизат икономиката и останалите структури на обществото. Времето в което живеем, често се нарича време на информацията,  а обществата и техните икономики се наричат общества и икономики, основани на знанието (не се заблуждавайте, нашата икономика не е такава. Ако беше такава, вместо чалгаджийки и дебеловрати мутри на почит щяха да са учените от БАН).  И тъй като най-старата информационна система на света е финансовата (дори писмеността била изобретена за  записване на финансовите сделки) то в кибер времената финансовите системи отново излязоха на почит и на преден план –фиг. 32.  И в тях ще настъпват големи изменения и ще се появяват нови видове пари.  

              Информацията е пряко свързана с властта.  А пък структурата на властта в една система се прави за това, за да контролира определени ограничени ресурси.  След физическата сила, земята, полезните изкопаеми, металите и енергията, в днешните времена идва момент да се изгради структура на властта за контрол на информацията.

    Информацията обаче има една особеност – човек  я владее и след като я продаде. Ако ви продам яйце за 20 стотинки, то след сделката аз не владея вече яйцето. С информацията не е така. И да ви я продам, след сделката информацията я знаете както вие, така и аз.  Иначе казано стоката информация след сделката се владее както от вас, така и от мене. 

     

     

    Фигура 33. Информацията  се процежда през комуникационните канали, даже и те да са добре защитени срещу изтичане на информация.

     

    Информацията има и друго свойство – да се процежда през комуникационните канали – фиг. 33. А комуникационните канали растат с голяма скорост и колкото повече стават, толкова повече информацията има възможност да се процежда през тях. А колкото повече информацията се процежда, толкова повече хора я научават, тоест владеят и толкова по-неефикасни са изкуствените препятствия пред разпространението и – такива като държавна и търговска тайна, права върху интелектуална собственост и др. С други думи без мощна цензура на информационните канали, информацията ще си се процежда през тях. И усилията да се спира това ще са обречени на неуспех.

    В процеса на използването и информацията се попълва, допълва и така нараства по обем и може да се стигне до информационно претоварване.  Ниските разходи за получаване на информация в кибер пространството правят страните в търговските сделки да са доста по-информирани и доста по-добре да си знаят интереса, откъдето и доста по-добре за себе си да се опитат да договорят съответната сделка.  И тъй, икономиката, основана на информацията, добива нови свойства. Такава икономика започва и да се дематериализира (в смисъл, че все-повече стават нематериалните неща, продаващи се на пазара).  Дори в цената на материалните стоки, които тази икономика произвежда се включват разходи за научни изследвания, проектантска дейност, реклама и др. Тези услуги могат да се разпръснат по целия свят и резултатите от тях да се получават по комуникационните канали.  Това силно затруднява контрола, облагането с данъци, регулацията на дейности и т.н.

     

     

    Фигура 34. Предупреждение от едни хора, дето си разбират от работата.

     

    Обаче, ако си мислите, че след като обществото е залято от информация, то е станало по-съвършено, по – добро, ескспоатацията е намаляла  и т.н., много се лъжете.  Всичко зависи от това кой използва информацията, за какво я използва и колко интелигентно а използва – фиг. 34.  При материалните ресурси, достъп до ключовите ресурси имат малко хора и се развиват властови йерархии, основани на контрола над тези ресурси (търговски пътища, оръжия и т.н.), йерархии на влияние, основани на контрал над знанието, особено над засекретеното знание, йерархии на привилегии, базирани на владеене на особено ценни ресурси, политически йерархии, основани на географско положение, класови йерархии, основани на владеене на собственост и т.н. Наличието на ресурса информация и възможността за широкото му разпространение чрез модерните комуникационни канали сериозно може да разбута доста от тези йерархии (затова в по-изостаналите общества като нашето има доста съпротива срещу масивното навлизане на информационните технологии – я гледайте електронното правителство откога се влачи, влачи и все го няма. Че как ще го има – нали ще разбута нечии смрадливи, но удобни бърложки).  Информационният ресурс може да противодейства на концентрацията на богатство като широко разпространява информация за възможностите за натрупването му, и може да способства за стимулиране на многообразието, тъй като е доста по-трудно информирани хора да се подведат под общ знаменател.

    И сега, след достата думи за благата на информационната епоха, нека се върнем към парите. Едно от първите неща, които навлязоха в информационния свят, бяха парите – голяма част от вашите пари са в някаква сметка, която е електронна – намира се в паметта на някакъв компютър. Системите за електронни разплащания вече са ежедневие – например често, като пътувам в чужбина, заедно със самолетния билет си правя и електронна резервация за хотел през интернет. И информационният свят внася изменения и във финансовите система (откъдето следва, че ни чакат и съществени обществени промени).

    Киберпространството е идеална среда за поява и действие и на нови видове пари. И банките отдавна са усетили и използват предимствата на интернета. Те днес не се занимават толкова много със събиране на депозити и даване кредити на предприятия, а доста съществена част от дейността им е свързана с „финансовите услуги” – кредитни карти, търговия с валута, търговия с акции и други ценни книжа, основани върху акциите. Започват да се появяват и нови неща като открити финанси – потребителите държат капиталите си в мрежата, а не  във  формата на някаква национална валута. Това е добре – бързо могат да се движат и да придобиват форма на национална валута, но е и зле – някой може да контролира файла с вашата сметка и дори да го изтрие.

    Технологичните промени, които оказват най-радикално влияние върху обществото са тези, които променят инструментите, с които хорото осъществяват взаимоотношенията помежду си. Такива са били писмеността или телефонът.  А ключовият инструмент за материално общуване с другите хора за нас са парите. Понеже непрекъснато ви облъчват с панагерици за „вечния и блестящ“ неолиберален капитализъм, аз винаги, като пиша за обществени системи, си позволявам да ви обръщам внимание на това, че и капитализмът, като всичко друго, се променя. Та като погледнем откъм финансовите системи, капитализмът е система, която използва течащите на пазарите потоци пари, за да разпределя ресурси между хората, при което парите са не само средство, но и цел на обмена между хората. Така, че променяйки природата на парите в информационните времена, последствията за капитализма може да са много сериозни.

     

    Как, използвайки еволюцията на парите да се опитаме да решаваме проблема с безработицата.

     

    Липсата на пари е източник на всички злини.

                                                                                                                 Джорд Бърнард Шоу

     

    Трябва де сме наясно, че безработицата расте все с по-бързо темпо, а в допълнение и характеристиките на процеса се променят. А опитите да се сдържа безработицата с класически средства са все по-неуспешни. Липсата на работа, казва Кейнс, по същество е липса на пари.  Ами тогава, може ли да се борим с безработицата по друг, нетрадиционен начин, чрез създаване на допълнителни пари? Допълнителни пари означава допълнителни към националната валута.  

    Но за да видим как действа това, трябва да разграничим работата от труда. Работата е  нещо, което трябва да бъде изпълнено срещу получаване на пари. Трудът е  дейност в полза на някого (например за себе си, при което човек може да изпита и удоволствие и удовлетвореност).  Та работата си е част от труда. А някои щастливци имат работни места, които им позволяват да работят за душата.  Безсмислената работа може да разболее човека, а смислената даже укрепва здравето му.

    И сега обратно към Кейнс -дефицитът на работни места по същество е дефицит на пари – няма достатъчно на брой работни места, за които някой да плаща. Добре де, защо тогава де не се създаде достатъчно количество допълнителни пари, в допълнение към националната валута, с което количество пари да се заплащат тези допълнителни работни места – щото смислена работа по света има достатъчно?  Нали схващате – не ви казвам да печатате пари и да ги раздавате ей така, а ви казвам, че срещу тези допълнителни пари трябва да има някакво покритие, резултат от труда. Пък от допълнителните пари – всекиму според труда. Туй последното е от една дебела книга, която българските студенти по икономика вече не изучават. Е, в Харвард я изучават много подробно. Затова Харвард произвежда господари, държащи на каишка и хранещи на хранилка кучета, които трябва да олайват всеки, който казва, че има и други интереси, освен тези на господаря. Ама, чакай сега г-н Витанов, ти  за кучета ли ни говориш, или ... за нещо друго. За кучетата ви говоря, за кучетата, вЕрвайте ми.

    Та от кучетата, обратно към безработните. Днес безработицата не е вече само проблем на работника, тя е проблем и на специалиста с висше образование. И този проблем не се появява само по време на икономически кризи, той е вече е перманентен. И безработицата по света си расте – все повече хора са безработни.  А пък развитието на информационните технологии води до възможност за реинженеринг (их каква дума, а!) на дадена фирма – броя на работниците намалява и те се заменят от компютърно управляеми машини.  Реинженерингът само на големите фирми води до около 2 милиона съкратени на година – чувате как борсите ръкопляскат на босовете на големите фирми, които казват че ще съкратят десетина хиляди човека от персонала. Реинженеринг правят хората.

    А тези съкращения не са като едно време, когато е било така – съкратят те като приходите на фирмата намалеят, па те наемат пак, когато времената станат по-добри.  При реинженерига е друго – който бъде съкратен, си тръгва и то завинаги. В допълнение фирмите използват различни методики да намаляват разходите за труд – използване на временни работници (по зле платени от постоянните), изнасяне работни места в страни с по-ниска заплата (но с достатъчна съвкупност от условия, наречена добра бизнес среда, каквато у нас няма) и т.н. на всичко отгоре 2% от работниците са достатъчни, за да произвеждат стоките, които биха удовлетворили търсенето на населението. Ами какво да правят останалите 98% от работниците? Да ходят в сферата на услугите? Или какво? Щото безработният няма потреблението на работника и растежа на безработицата свива потреблението, което води до още по-голяма безработица.

    И тъй развитието на обществото (с днешната форма на капитализъм) върви и по спиралата на безработицата: Най-напред безработицата изключва хората от съществени икономически процеси и изостря проблема им за осигуряване на физическото им съществуване. Част от засегнатите реагират с насилие. На това насилие голяма част от обществото реагира със страх. Обществото почва да се дестабилизира и политическата поляризация расте. Инвестициите намаляват и се купуват все по-малко стоки. И от това безработицата расте и хората се изключват от съществени икономически процеси. Спиралата си е спирала.

    И как да се справим с това? Неолиберали са ясни – правителството изобщо не трябва да се занимава с проблема, всеки сам да се оправя на свободния пазар, пък който оцелее, оцелее.  И тихичко пускат в обръщение идеите, че виновни за безработицата са меките наказателни закони или пък малцинствата.  И докъде води това? Все се чудя как беше да живей на немски. А сетих се – хайл! Що ли го написах точно тук? Де да знам, ама вие може и да се сетите за тънкия намек.

     

     

    Фигура 35. За неолибералите „Капиталът“ е Евангелието на Ада. За практичните бизнесмени обаче, „Капиталът“ е източник на брилянтни идеи.

     

    От другата страна се чуват призиви за съкращаване на работна седмица и за увеличаване на данъците за високотехнологичните индустрии, от които да се заплаща за разкриване на нови работни места.  Тъй де, ама какви ще са тез работни места – за унило метящи чистачи по улиците или направо държавните пари да се раздават като социални помощи? А в дебелата книга пише – всекиму според труда. Коя беше тая дебела книга, бе г-н Витанов, дай и ние да я прочетем. Ами ето заглавието и – Das Kapital, пък от кого е, ще се сетите сами. Понеже от неолибералния курник веднага ще почне кудкудечене, да кажа – заглавието на тази книга е „Капиталът“, а не „Социалът“. Няма как да разберете капитализма, ако не сте я разбрали. Иначе ще си останете на ниво курник – Хайек и свободата, свободата, свободата и пак свободата и после глад, глад, глад и накрая – хайл!  Ами след това? – и след това има – как беше, чакам да ми теглят ножа и да вземат мойта кожа. След което в песента следват звуци на едно животно (не от курника а от кошарата в съседство). Така, че четете, за да не ви правят на будали.

    Хайде сега няколко идеи  от съвсем друг вид. Работа има доста по света, но за да я захване, всеки чака пари. Нали така, какви са оплакванията – няма пари в тази работа, карат ме да работя без пари и т.н. Ами няма пари – по-горе ви обясних, че за да работи системата, трябва да има дефицит на пари. Ами като системата зацикля - създайте допълнителни пари към националната, действащи в рамките на региона или държавата, които да задвижат дейности, които удовлетворяват обществени или индивидуални потребности (и не използвайте лихва). Нека досегашната икономика, работеща с дефицитната национална валута си действа, а в допълнение към нея да има, а в допълнение към нея да има кооперативи, които се разплащат с допълнителните пари, за всички дейности, които хората биха искали да се заплащат с допълнителните пари.  И тъй хората могат да получават работа за подобряване на живота в обществата и заплата в локалните пари. И пак да кажа -  ако с това многообразие от пари се действа внимателно и се спазва принципа – всекиму според труда, то проблема с безработицата може да почне да се решава, защото   повече труд ще почне да се превръща в работа.

    И нещо интересно – ако не го направим ние глобалните корпорации ще го направят и вече го правят със  собствените  си частни валути. Но корпорациите мислят в стил господар, а не в стил олайващо куче, правещо това, за да не му вземат копанката копанката (която господарите пълнят).  Нека традиционната икономика произвежда си икономически капитал, а допълнителната икономика, основана на допълнителните пари произвежда и социален капитал. Нека и допълнителната икономика е основана на принципа на максимизацията на печалбата капитала (защо не и  на социалния капитал).

     

    Вместо заключение

     

    Туй добре, г-н Витанов, ама кажи ни, как на практика да го направим това?  Ето казвам ви – следващата статия от този цикъл статии, които пиша, ще бъде посветена на допълнителните пари и ще обсъдим как може да се направи система, която да функционира без лихви и икономика, която да функционира без инфлация. Ще кажете, че ви говоря за някакви утопии. Преди обаче да продължите да мислите в тази посока, обърнете внимание на факта, че около 2000 общини в целия свят издават собствена валута, независима от съответната национална валута. Над 100 от тези общини са в САЩ.

     

     

    Фигура 36. Още малко за Кейнс и парите. Като четете този цитат, навярно ви стана все по- ясно защо неолибералите реват бясно срещу този класик на икономиката.

     

    Никога не забравяйте, че парите по същество са доверие, което живее и умира в човешкия ум. И всичките парични системи се състоят от механизми, действащи с една единствена цел – да запазят това доверие. Върху това доверие се градят цивилизациите, липсата на това доверие води до техния крах. Но щом това е така, какво ни пречи да направим системата така, че тя да е удобна и за обикновения човек? – фиг. 36.  Народът добре го е казал, какво пречи на първо място – акълът. Акълът ни е друг, драги читатели – неолиберален. И докато е така, ще чакате да дойдат с ножа и да вземат ваща кожа.  И ако си мислите, че ще ви се размине – да знаете – засечки тука няма.

    И още за нещо обещавам да напиша. Когато излагах горните идеи на фестивала на науката на 11 май, един от слушателите ми каза, че не мога едновременно да говоря за Кейнс и за Ерхард, щото Ерхард бил неолиберал. Ерхард е прочутият западногермански икономически министър, вдигнал на крака западна Германия след Втората световна война.  Насред Бретън-Уудската система, създадена и от Кейнс. Какъв неолиберализъм, какви 5 лева?  Та в следваща статия ще поговоря за идеите на Ерхард от книгата му „Богатство за всички“ (много неолиберално заглавие нали? Или май пак мирише на Кейнс! Ще я видим ние тая работа, как тъй бащата на социалната пазарна икономика, хайде пак с главни букви – СОЦИАЛНАТА ПАЗАРНА ИКОНОМИКА, тука го изкарват неолиберал. ) Но те са си такива – ще ви кажат как Пиночет поканил неолибералите в Чили, но няма да ви кажат, че същия този Пиночет като ги видял колко струват, им бил шута и ги изгонил.

    На фестивала на науката доста хора ме помолиха да им дам допълнителна литература за Кейнс, тъй като се оказа, че или не са чували за него или само са чували името. Това е чудовищен позор  за  доминиращата част от българския елит – неолибералите. Да крият, да не говорят за Кейнс и мощното неокейнсианско течение в икономиката. И за да стане ясен позорът им, вижте фиг. 37.

     

     

    Фигура 37. Кои са големите три имена в икономиката. Прочетохте ли ги ? Майко мила, а?  Е какво очаквате от тежки некадърници, които отричат двете от тях, а третия го споменават с половин уста, защото и той засенчва техните псевдоикономически „гурута“, чиито идеи тотално изгърмяха както в света, така и в България (нали още не сте забравили „гения“ с постната пица и неговите „велики“ дела?)

     

              Ама той Кейнс, там, държавната намеса, абе не знаем какво беше точно, ама правителството да вземало парите на „честните“ частници и на свободния човек, който трябвало да работи за себе си. Такива неща ще чуете от неолибералните юнаци. Само че те никак не са наясно с Кейнс.  Кейнс е бил реалист и е знаел, че правителствата могат да предприемат както добри, така и лоши мерки по отношение на парите на хората  - виж фиг. 38.  Затова, тъй както свободния пазар подлежи на регулация, на регулация следва да подлежи и дейността на правителството.

     

     

     

    Фигура. 38 За Кейнс  и „любовта“ му към правителството. Ако не ви бях казал, че този цитат е от Кейнс и бях накарал нашенските неолиберални „икономисти“ да познаят от кого е, щяха да се надвикват дали е от Хайек, фон Мизес, Шумпетер..

     

                А че правителствата може да правят глупости и в сферата на международните дела, Кейнс показва в книгата на фиг. 39, където експлицитно пише (през 1919 г!), че репарациите, които се налагат на Германия, са непосилни за нея и че Версайската система няма да стабилизира Европа, а ще я руинира. Пророчески редове, сбъднали се само 20 години по-късно.

     

     

     

    Фигура 39. Защо Пол Волкер препоръчва тази книга на всеки сериозен студент, занимаващ се с изучаване на световните дела? Ами защото в тази книга, писана в 1919 г. Кейнс, гражданин на победилата във войната Британска империя, пише, че условията на мира са непосилни за Германия и че този мир ще руинира Европа. Но е нямало кой да слуша насред еуфорията на победителите.  Книгата е блестящ пример как един квалифициран човек и по-мъдър от пълчища напомадени и облечени във фракове политици, залети с тонове брилянтин по косата и с дълги цилиндри, които да прикриват липсата на достатъчно интелектуален капацитет в главите им.

     

     

    Между другото Кейнс е бил член на делегацията на Великобритания за Версайската конференция, член на делегацията на Великобритания в Бретън-Уудс и автор на плана за редуциране на дълга на Великобритания след втората световна война от 250%  до 50% от БВП. Кое неолиберално „гуру“ може да се похвали с такъв опит ? Никое, разбира се. Затова не се чудете на фиг. 40

     

     

     

    Фиг. 40.  Идеите на Кейнс днес. Няма какво да добавя към надписа във фигурата.

     

    Нека завърша препоръките за това, какво де се чете с двете книги, показани на фиг. 41.

     

     

    Фигура 41.  Две от многобройните книги, посветени на Кейнс. Честно казано, срамота е за тази държава, че аз, математикът, трябва да популяризирам Кейнс. Това показва, че в българската икономическа и управленска мисъл виреят тежки зарази, които трябва да бъдат незабавно лекувани. Иначе ще си останем неолибералният бантустан на Европейския съюз.

     

     

    Като завърших тази статия, изборите бяха минали и неолибералните „експерти“ отново напъплиха телевизионните канали. Честно казано, чудя се, дали не плащат на телевизиите, за да ги излъчват. Защото когато едни идеи пропадат отново и отново, само силата на парите може да накара някой да ги продължава да ги разпространява. Силата на нечии пари, които обаче имат интерес да се умножават и за сметка на неинформирания българин.

     

    Нека да завърша така. Казвал съм го много пъти, но ще го напиша пак – колкото пъти идеите на икономиста Хайек са били прилагани на практика, толкова пъти се е стигало до кризи, катастрофи и провали. Дано сте го схванали това, след като на собствения ви гръб 3 години и половина се упражнява страстният почитател на Хайек Симеон Дянков.  Та не се чудете на голямата криза, в която се намираме. А как да излезем от нея? – ще попитате. Има само един начин – чрез здрава конкурентна икономика, основана на знанието. Основана на знанието ли казах? Ами докато мачкате и плюете БАН, докато псувате българските учени и ви прави кеф те да мизерстват, докато се подигравате на  големите държавни университети с традиции, никаква икономика на знанието няма да построите. И ще стоите бедни. Ще ви се да ми кажете, че не съм прав? Че нали вече 24 години по неолибералному ми доказвате, че не съм прав. А народът и държавата все повече   затъват в блатото. Докога да ви чакам, о гурута на „невидимата ръка на свободния пазар“. Още 500 години ли? Не, няма да чакам повече. Заключението е просто и ясно – вие се провалихте, защото икономическите ви идеи и неолибералната ви идеология  нищо не струват за българските условия (а и не само за тях). И ако народът  се върже да ви следва още, го чакат още по-големи кризи, катастрофи и провали. Друг подход е нужен тука. Подход, който разглежда народа като армия, отстояваща интересите си на полетата на глобализацията. А не подход, които разглежда народа като стадо овце, годни за стрижене, за месо и за продажба срещу комисионна на защитаващи интересите на чужди народи. Те, тия чужденци правилно си защитават интересите и интересите на собствените си народи. Защото не са продажници.


    0 0

    Още за парите и хората

    Николай К. Витанов

    Институт по механика на БАН

     

                Вероятно сте чували, че по света доста математици се занимават с икономика и още, че Нобеловата награда по икономика горе-долу си е скрита Нобелова награда по математика, приложена към икономически системи – фиг.1.

    Фигура 1. Джон Неш (отдясно) и Пол Кругман – двама от носителите на Нобеловата награда по икономика. Неш ви го показвам, защото съм математик. Кругман май ви го показвам, защото съм неокейнсианец.

     

    Тази модерна тенденция в математиката вече е налице в България и ето ме в Италия, на тържествената конференция, посветена на 100-годишнаната на един от класиците на нелинейната макроикономика – Ричард Гуудвин – фиг.2.  Гуудвин, който доста време е бил професор в университета на Сиена, където беше конференцията.

     

     

    Фигура 2. Ричард Гуудвин – крупен американски математик и икономист, професор в университетите на Кеймбридж и Сиена. Гуудвин използва уравненията на Лотка-Волтера от популационната динамика за да формализира теорията на Карл Маркс за икономическите цикли. Автор на модел на икономическия растеж, носещ името му. Автор на модел на циклите на икономическа активност, днес наричан „нелинейният ускорител на Гуудвин“.

     

    Няма да ви разправям за конните надбягвания на централния площад (пальото, както е известно тук), нито ще ви говоря какви старини има в Сиена. Ще започна с това, че една група неокейнсианци взехме влака и отидохме във Флоренция, хем да разгледаме старините, хем да обсъдим някои текущи въпроси на световната икономика, като този, как Япония има държавен дълг от 200% от БВП и още не е фалирала. Въпрос на фискална политика, т. е. на това, че в Япония държавата командва банките, а не обратното, но това е друг въпрос. Та разхождахме се на площада пред Сеньорията, в галерията “Уфици” и пред нея. Там погледнах Макиавели, който дяволито гледаше отвисоко минувачите – фиг.3 и се сетих, че имам да ви доразкажа нещо за парите и хората, нещо, което не описах в детайли в предишната статия, посветена на щастието и парите.

     

    Фигура 3. Статуята на Николо Макиавели до галерията Уфици във Флоренция.

     

    Тази мисъл ме чоплеше и докато се разхождах по прочутия мост със златарските магазини и докато обикалях покрай и из великолепната катедрала, символ на мощта на средновековна Флоренция – и на флорентинските банкери).  Трябваше да се прибера в София през Рим и понеже в Рим имах малко време, разходих се покрай форума, минах покрай статуите на Юлий Цезар, Октавиан и Траян, седнах в паркчето до колоната на Траян, извадих си лаптопа и започнах да пиша тези редове (под зоркия поглед на една чайка, кацнала наблизо на една от античните колони).

                 И тъй, гледахме се със чайката и по този повод, реших да започна разказа си за парите, с един пример от динамиката на животинските популации. Известно е, че някога в Англия е имало един професор на име Томас Робърт Малтус, който направил  теория за нарастване на населението – фиг. 4.

    Фигура 4. Горе – Томас Робърт Малтус. Долу – прочутата и силно критикувана книга на Малтус за населението (и проблемите свързани с бързото му увеличаване). Съветвам ви да я прочетете. Не е това, което са ви разправяли за нея.

     

    От нея следвало, че населението нараства експоненциално и доста по-бързо от нарастването на хранителните ресурси, необходими за издръжката му. И един ден, ресурсите няма да стигат. Какво ли ще последва? Ами ще последва регулация на населението чрез войни, епидемии и други бедствия – предположил Малтус. Близко до ума, нали? Всъщност, дали знаете, кой е първият професор по политическа икономия в Англия? Първата катедра е открита в Манчестърския университет и конкурсът бил спечелен от...? Ха сетете се де – от същия този Малтус. У-у-у-у, дю-ю-ю, както си е модерно, ще зареват следовниците на австрийската икономическа “школа”, която след като славно съсипа Австро-Унгария, още по-славно се опитва да съсипе и други държави, сред които и нашата. Ще ги оставя да си дюдюкат, бечат и кудкудечат и ще отбележа само, че докато “гурутата” им като Хайек и Фридман все по-силно потъват в забравата на историята (въпреки жалките опити да се поддържа “репутацията” им), то Малтус вече повече от 220 години е в устата на хората. Защо ли? Ами защото е осъзнал нещо човека – че ако експоненциалния растеж на нещо се остави нерегулиран, се стига до кризи и катастрофи. Ама, г-н Витанов, ще кажете вие, ти ей сега ще почнеш да ни говориш за лихвите, които също водят до експоненциален растеж на парите и ще ни кажеш, че и това ще доведе до кризи и катастрофи. Правилно, точно за това ще ви разкажа по-долу.  Ще ви разкажа, че функционирането на парите фаворизира един вид растеж – експоненциалния растеж – фиг.5.

     

    Фигура 5. Горе – експоненциален растеж. Долу – в природата такъв растеж не продължава вечно. Освен ако съответният организъм или система трябва да бъдат затрити.

     

    Този вид растеж  в природата  вирее дълго време само там, където имаме болест или смърт, например така се увеличава броят на раковите клетки.  Цялата история с експоненциалния растеж завършва обикновено със смъртта на приемния организъм. Но такова нещо има и в света на парите – лихвените проценти и сложната лихва способстват за експоненциален ръст на количеството пари.  И ето как полека ви докарвам до гледната точка, че лихвените проценти могат да се уподобят на рак, засягащ структурата на човешката общество. И за да няма кризи и катастрофи, може би трябва да помислим и за други видове  ръст, какъвто е ръстът на човешкия организъм, който отначало е бърз, но след това спира, а развитието на организма продължава не чрез увеличаване на размерите му, а чрез качествени изменения в него.  И тъй, нека да поразсъждаваме върху тиктакащата лихвена бомба и други възможни видове ръст във финансовата система на едно общество. 

     

    Парите и лихвите

    Има една гледна точка, която казва, че парите движат света, а лихвените проценти го разрушават. Като се огледа човек, то доста неща по света сеизмерват в пари, но за разлика от килограма или метъра, парите не са постоянна мерна единици, а променят стойността си с течение на времето.  Защо ли? Да поотложим отговора на този въпрос и да поразсъждаваме още малко за парите. Хубаво е човек, общество или държава да имат пари -  парите облекчават стокообмена и получаването на услуги, поддържат общества, основани на разделение на труда и поради факта, че дават възможност за специализация на хората, правят цивилизацията възможна.   Когато парите ги няма обаче, се появяват и проблеми - може да се затормози обмена на стоки и получаването на услуги.  А  една от причините някои хора да нямат пари е, че парите се  натрупват у други хора и за да ги получи човек от тези хора, трябва да им плаща своеобразно мито – лихва. А който се е занимавал малко с математиката на лихвата знае, че лихвите водят до експоненциално нарастване на парите (и до експоненциално нарастване на парите, нужни за изплащане на лихвите) – фиг. 6.

    Фигура 6. Лихвите водят до експоненциален растеж на парите.

     

     Но щом като лихвите водят до експоненциален ръст на парите, то ще дойде момент, когато парите, нужни за плащане на лихви ще станат толкова много, че изплащането на лихвите ще стане невъзможно. Добре, де, г-н Витанов, ще кажете, защото тогава се поддържа този механизъм на експоненциално нарастване на парите? Ами защото този механизъм води до концентрация на парите в ръцете на малко на брой хора. А може ли  този вид ръст да се замени с друг вид ръст, съответен на динамиката на растеж на по-сложните живите организми? Може, разбира се. Но човек трябва да замени лихвите с нещо друго. И тук полека в нашия разказ започва да се появява фигурата на Силвио Гезел – фиг. 7.

    Фигура 7. Горе – Силвио Гезел. Долу- основният труд на Гезел. На корицата пише нещо..... от Джон Мейнард Кейнс.

     

                И хайде сега обратно към лихвите. Системата на модерните финанси е правена и се прави от умни хора и затова механизмът на действие на лихвите е добре маскиран. Вие си мислите, че плащате лихви само когато вземате кредит и оттук си мислите, че  решението на проблема е просто да не взимате кредит. Нямате кредит, не плащате  лихви. Да, ама не е съвсем така. Та присъединявам себе си към вас и казвам, че всяка сметка, която плащаме, съдържа калкулирани в себе си лихви и това например са лихвите по кредитите, които доставчикът на стоката или услугата обслужва. И тези отчисления за лихви може да са половината от сметката, че и повече. Тоест ако заменим лихвите с нещо друго, изтичането на пари от джобовете ни може да намалее например двойно. Иначе казано със същите пари човек ще може де си купи два пъти повече стоки или пък ще може да работи два пъти по-малко време за да поддържа същия жизнен стандарт. Олеле! Неолибералният курник вече е нажежен до червено, защото близко до ума е простото въпросче –  кой ли прибира тия пари от лихвите и не финансира ли с част от тях „подходящи неправителствени организации“. Е, аз ви доведох до въпросчето, а вие си го задавайте и си търсете отговора. И докато търсите отговора, всички продължаваме да плащаме лихви. Добре, де - и понеже всички ги плащаме съвременната парична система носи еднакви ползи и еднакви проблеми за всички – ще си помислите. Каква заблуда! Значи от едната страна на сметката са разходите ни от лихви, а от другата страна на сметката са приходите ни от лихви. Ако сте беден, то разходите ви от лихви са по-големи от приходите ви от лихви (нямате банкова сметка например). Ами ако сте богат. Тогава обикновено приходите ви от лихви са доста по-големи от разходите ви от лихви. Е, всички ли губят еднакво от системата на парите с лихва. Май не – бедните губят, но богатите печелят – фиг.8.

    Фигура 8. Нещо брутално, но много вярно. Това е светът днес деца! Гответе се. И помнете – като този отляво са 99.9% от хората.

     

    Преди да побързате да ме наречете комунист, да ви кажа, че тая работа е отдавна разбрана от трите големи религии – християнство, ислям и юдаизъм. Даже юдаизмът забранявал евреин да взима лихва от евреин.  Та системата на парите с лихва преразпределя богатството – то се стича към тези, които имат пари и се оттича от тези, които нямат пари. И така тези, на които им трябват пари, ги нямат все повече, а тези, на които не им трябват пари ги имат все повече. При това забележете – за никакъв труд и инициативност не става дума тука, не става дума и за интелект. Вече разбирате, как трябва да се отнасяте към всяко недочело неолибералче, което твърди, че щом човек няма пари, значи е мързелив, а щом е умен – къде са му парите. Ами, ами – в системата на парите с лихва и най-трудолюбивия бедняк, разчитащ само на труд, ще си остане бедняк, и най-тъпата манекенка ще си седи богата, стига да е излъгала някой богаташки син и да се е задомила добре. Та както казва Маркс, в сферата на производство има източник на принадена (хайде от мен да мине добавена) стойност и тази добавена стойност се преразпределя през циркулацията на парите чрез лихвите. А сега нека продължим нататък към инфлацията.

    Хората считат инфлацията за нещо естествено – навсякъде по света я има. И навсякъде националните дългове растат по-бързо от националните доходи. Тая работа ще изгърми разбира се, но свиркайте си, нали още сте живи! За да намалява па същество дълговете си, правителството разрешава на емисионните банки да печатат пари. И стойността на националната валута намалява. Така  върху вас е стоварен нов данък, наречен инфлация – с наличните пари можете да си купувате все по-малко неща – фиг9.

    Фигура 9. Данък инфлация. Обезценяване – 25 пъти. Е-ха-а-а-а.

     

    Че обикновения човек губи от инфлацията, то е ясно. Ами кой печели? И дали тоя, дето печели няма интерес, парите да са нестабилни? Правителствата разрешават печатането на пари, с които си плащат лихвите по дълговете – дълг 1 милиард лева при 10% на година са 100 милиона лева за първата година. Печатим ги, плащаме, парите се изсипват на пазара, цените скачат и практически тази лихва се плаща от джоба на гражданите. Е-е-е-е, бълха ги ухапала. Да, ама, по-голямата инфлация води до социално неравенство и оттам до обществена нестабилност. И когато народът излезе на улицата, става ясно, че някой пак е напълнил памперса. Някой, дето се е мислил за много умен. Централната банка може и да понамали инфлацията с разумна политика, но инфлацията се влияе и от още фактори – например недостига на суровини. Та централната банка може да понамали факторите, действащи по посока на постоянната компонента на инфлацията, но за доста от променливите компоненти на инфлацията не може да направи почти нищо (затова развитите държави имат и самолетоносачи, но това е друга тема, въпреки, че и тя е доста интересна).

    И тъй за да приключим този параграф, нека философски да отбележим, чевсяка система, която е построена върху алчността, рухва. И още има малко на брой (но с доста интелектуален капацитет) хора, които смятат, че лихвените проценти са невидима машина на разрушението, действаща в свободната пазарна икономика.  Ами може ли системата на финанси с лихви да се замени с нещо друго? Краткият ми отговор е – може, ама скоро няма да стане, щото големи сили си харесват настоящата система.

     

    Икономика без лихви и инфлация?

    И тъй имате някакви пари (ура!). Имате и две възможности – да ги сложите в банка и да ви носят лихва или да си купите нещо с тях. Ако лихвите са ниски, по ще сте склонни да си купите нещо. Ако лихвите са високи, по вероятно да ги сложите в банка. От друга страна имаме един собственик на магазин, който може доста да се чуди (ако не разбира достатъчно от икономика) – абе защо качеството на стоката ми е едно и също, търсенето би трябвало да е едно и също, а пък сега се купува много по-малко отколкото преди половин година? А ние си купуваме мънинко от стоката му (щото „великата“ ни неолиберална икономическа система води до масово обедняване и свиване на потреблението) и се питаме: дали пък през тази половин година е нямало промяна на лихвения процент? Виждате, как лихвите директно влияят върху пазара (не мога да се сдържа и да бъзикна неолибералите – май дългата ръка на лихвите е по-силна от невидимата ръка на пазара, а!). От другата страна са тези които държат парите – при малки лихви те не са толкова дашни на кредити, колкото при големи лихви. Е няма кредити, някои фирми могат и да фалират, губят се работни места, хората свършват наличните пари и са готови да плащат по-висока лихва. Няма налични пари и за фирмите и те стават готови да плащат по-високи лихви. Лихвите се качват и банките дават кредити по-охотно, пари влизат както във фирмите, така и при потребителите, потреблението расте и производството расте, а пък наличието на пари при фирмите и гражданите намалява желанието им да взимат нови кредити и лихвите падат.  И  т.н. и т.н. икономическият цикъл си се върти. Почва с високи лихви, увеличава се търсенето и предлагането на стоки, увеличава се паричната маса, лихвите падат, намалява търсенето на кредити, паричната маса намалява и т. н. Има и тънък момент – банките могат да манипулират лихвите – фиг10. Но за това да не говорим, че ще навлезем в много опасна област, която ще ни доведе до разсъждения за дефектите на модерния капитализъм.

    Фигура 10. Картинка с много поучителен и още по-верен надпис.

                Та, от време на време, парите могат да спират движението си и да седят или в банките или в бурканите на хората или в касите на фирмите. Причината за това е, че като се прави това, нищо не се губи (е, нека инфлацията е малка, за да илюстрираме по-добре разсъжденията си). И тъй човек, фирмата или банката може да си държи парите и да не ги вкарва в обръщение и за тая работа наказание няма. В този смисъл парите не са като крушите – ако човек държи дълго време круши, без да ги яде, те се развалят. Парите – най много да се обезценят (малко – в повечето случаи). Ами ако имаме система, която не толерира това, то не може ли да освободим икономиката от цикъла, свързан с промените в лихвите? И тъй стигаме до Силвио Гезел, гражданин на Германия от кайзеровите времена, икономист, силно повлиял на Джон Мейнард Кейнс. Я-а-а-а, ще кажете, не сме го чували! Кажи ни нещо повече за него! Ако сега можехте да съберете българските неолиберали на едно място, като чуят това име, те ще се разделят на две групи. Едните, дето са неолиберали ей така, щото е модно или щото доларчета падат, ще стоят и ще мигат. Другите, много малко на брой, истинските, ще почнат да викат насреща ми – млъкни Сатана! Тези, малкото на брой, представляват известна ценност, защото човек може да ги прати да съсипват чужди държави в интерес на националния ни капитализъм. Сега се чудите – защо ли тъй ще ме повишат в ранг на  „голям злодей“. Ей сега ще разберете историята за Силвио Гезел, алтернативните пари в Австрия (аха-а-а, почвате ли да се сещате – под носа на „великата австрийска школа“) и милото и драго, което централната банка на Австрия дала, че да спре безлихвените пари, които се оказали доста ефективни. И за домашно – на какво е бил финансов министър Силвио Гезел и защо само 7 дни след като е прокарал закон за свободните пари, това нещо е било смачкано? Бързи са тези, които бранят класическата финансова система, нали? И правилно, опасността е била страшна.

                И тъй, рекъл си Силвио Гезел, след като проучвал циркулацията на парите, ако имаме система, която не толерира задържането на парите в човека (и в бурканите на човека), фирмата или банката, то едно ще се избавим от спекулациите (например такива в които банките задържат парите за да се вдигнат лихвените проценти), а от друга страна може пък изобщо да се избавим и от лихвите и от проблема с експоненциалния растеж, който светът няма как да понесе от определен момент нататък. И как да стане фокуса? Ами като вместо лихва се въведе такса за използването на парите. Я-я-я-я, че как тъй, ще кажете! Ами ето как.

                Парите стават държавна услуга, за ползването на която се плаща такса. И таксите се събират от държавата, която срещу тях, връща парите  в обръщение. Колкото повече задържаш пари, толкова по-голяма такса плащаш.  И така се решава въпросът с плащането на лихви на тези, които имат много пари и могат да правят спекулации, като не ги пускат в обръщение когато лихвите им си струват.  Таксата държавата може да я използва както намери за добре – за намаляване на държавния дълг например. Та това са свободните пари. Пари, свободни от лихва. Днес ще срещнете и термина неутрални пари. То е същото като свободни пари. И тъй, доведох ви до интересно място в ада на финансите – там където разбрахте, че може и да има други видове пари освен парите, свързани с лихвите.

                И от ада към град Вьоргл в Австрия (Австрия, даа!) през 30-те години на миналия век, където кметът издал 5000 свободни шилинга, чието покритие били 5000 стандартни австрийски шилинга в банката – фиг.11.

    Фигура 11. Неутралните пари, издадени в град Вьоргл. Виждат се и налепените таксови марки. А който разбира от немски е добре да прочете, какво пише отзад на банкнотата.

     

    Таксата била във формата на таксова марка, която трябвало в края на всеки месец да се лепи върху свободния шилинг от този, в чиито ръце се окажел шилингът в края на месеца. Поради това хората се стремели не да държат свободните шилинги, а максимално бързо да платят нещо с тях.  И така циркулацията на свободните шилинги била 2 пъти по-висока от циркулацията на стандартния шилинг. Таксата била 1% от стойността на притежаваните свободни шилинги и за 1 година общината събрала от такси 600 шилинга, които отишли за обществени нужди, а не в джобовете на тези, които биха прибирали лихвите от стандартните шилинги. В допълнение вследствие на свободните шилинги безработицата във Вьоргл паднала с 25% (и това в периода 1932-1933, насред голямата криза, докарала Хитлер на власт в съседна Германия).

                Успехът на свободните шилинги бързо се разнесъл и над 300 австрийски общини почнали да проучват модела, за да го въведат. Обаче националната банка на Австрия видяла в печатането на свободните шилинги опит за нарушаване на монопола и да печата пари (нали помните Ротшилд – дайте ми да печатам парите и не ме интересува какви са законите!) и накарала държавата да забрани печатането на свободните шилинги. Оттам нататък зорко се бди, да не би историята със свободните шилинги да се повтори нейде по света. Защо? – нали се създават нови работни места – ще попитате. Да, ама и финансовата система се променя и тя излиза извън контрола на централната банка, която обикновено се контролира от ....? – правителството, ще кажете. Милите ми наивничета, ще си позволя да кажа, като човек, позапознат с дълбините на ада (на финансите). Но ако ме питате официално – да, да, разбира се от правителството, че от кой друг (и ще си замълча за положението например в САЩ). Но за всеки случай, прочетете цитата от фиг. 12

    Фигура 12. Цитирането на Томас Джеферсън все още не е забранено нали. Но като гледате този цитат, може и по някое време да стане и забранено. Или пък да кажем, че нещо се е объркал човекът.

     

                Ама не може ли без таксови марки, г-н Витанов, ние сме все пак в компютърните времена! Може, драги читатели и без таксови марки може. Голяма част от днешните пари са компютърни записи в банковите сметки. Ако сметката е разплащателна оттам автоматично се събира таксата в края на месеца. Ама аз си спестявам за къща или за кола, ще кажете. Добре, нека да има особени спестовни каси за тези неща, където парите не се облагат с такса и където можете да вкарате определена вноска на месец. Обаче ако се изхитрите и натрупате бързо много пари там, почвате да си плащате съответната такса.

                Ами ако ми трябва кредит? – ще попитате. Получавате, срещу еднократна такса, покриваща риска и административните услуги и това са около 2.5%. Няма лихва (леле какви думи са тия последните две думи. Те са като земетресение от 10-та степен по Рихтер за някои хора).

                Ами банките? – те как ще печелят – ще попитате. Ще печелят, като дават кредити, защото ако не дават и те ще трябва да плащат такса, че държат парите вън от циркулация.

                В тази система, количеството циркулиращи пари е толкова, колкото е нужно за осъществяване на общия брой сделки. След като това количество пари се напечата, няма нужда де се печатат още, докато обемът на сделките не нарасне. Тоест имаме естествен ръст на парите, а не експоненциален.

                Ама ти ли го измисли туй, г-н Витанов? – ще попитате. Не, не съм аз, японците са го измислили и това е системата Отани (японците  са го измислили разбира се, гърците са измислили узото, а нашего брата вероятно е измислил оправданието, и това се е случило, когато са го карали да свърши някоя работа. Но да не задълбаваме тук, че ще стигнем до народопсихологични простори, в сравнение с които адът на финансите ще ни се види райско местенце).

                Хм-м-м-м, ще кажат по-дълбокомислените хора, ами то като си тръгвал, г-н Витанов, карай нататък. Какво да правим например с данъците? Дали пък да не заменим данъка върху доходите с данък върху стоките? Така като няма данък върху доходите, сивата икономика може и да изсветлее. А ако данъкът върху стоките е свързан с екологичните проблеми при производството, може и да направим нещо и за природата. 

    Оп-па-а-а-а - чакай сега г-н Витанов, ТИ НИ ГОВОРИШ ЗА СИСТЕМА, В КОЯТО НЯМА ЛИХВИ И НЯМА ИНФЛАЦИЯ. Но защо са ни изобщо такива пари. И кой ще се съгласи до прави такова нещо.  Има някои хора, които печелят доста от сегашната система и те няма да са съгласни да я заменят с друга. Така де, така е. Но я да погледнем малко в историята. Социалните катастрофи винаги са настъпвали, когато парите и властта са се концентрирали в ръцете на малък брой хора, а другите са обеднявали толкова, че са били застрашавани от физическо унищожение – фиг. 13. Тогава са идвали революциите, войните и икономическите катастрофи.


    Фигура 13. Та като си приказваме за социални катастрофи, да хвърлим един поглед на младежката безработица в Европа.

     

    Системата на функциониране на парите при наличие на лихви води до експоненциален ръст на парите и неминуемо до кризи, катастрофи и даже до самоунищожение. Не е ли по-добре да се премине към система на пари без лихви и без инфлация, където ръстът на парите ще бъде естествен, а не експоненциален. Ако направим аналогия – не е ли по-добре населението на земята да расте в  зависимост от наличните ресурси, а не експоненциално. До какво ще доведе експоненциалният растеж на населението, когато ресурсите станат недостатъчни да го поддържат?  Най общо – ще доведе до криза. Но ако застанем на китайската гледна точка, то кризата е както опасност, така и възможност за извършване на подходящи промени.

                И тъй, въвеждаме неутралните пари. Какво става? Изчезват лихвите, начислявани при взимане на заем за капиталовложения и за производствени разходи – цените на стоките падат. Възможно е много екологични производства да станат рентабилни и по този начин да се намали натискът от страна на хората върху околната среда. Повишаването на конкурентно- способността би довело да намаляване на безработицата и до намаляване на свързаните с безработицата социални разходи. Възможно би станало и понижение на данъци. При това неутралните пари могат да съсъществуват с официалната валута, но бързо биха я изтикали в ъгъла, тъй като при тях оборотът е по-бърз (всеки гледа да се отърве от неутралните пари, за да не плаща такса върху тях). Тъй като неутралните пари не са подложени на действие на инфлацията, техният курс е стабилен и като така, те са привлекателни за инвестиции.

    Тъй де, ама съгласно сегашната система, монополът върху печатането на пари принадлежи на централната банка на съответната страна, ето защо, ако ще се въвежда допълнителна валута и централната банка и съответното правителство трябва да подкрепят този ход. Дали ще го направят обаче, е друг въпрос. Колкото и да е лоша досегашната система, те са си свикнали с нея. А и доста хора трудно ще разберат, защо е по-добре да се наложи такса върху парите, отколкото както досега де си допуска начисляване на лихви. 

    Като гледате сегашната финансова система, основана на съществуване на инфлация и на концентрация на богатство и власт във все по-малко ръце, като гледате как хищнически се унищожава природата в интерес на печалбата, не ви ли става смешно по предизборните кампании, когато политиците се изправят и започнат да ви обясняват, как ще преборят инфлацията, как ще подобрят социалните системи и как ще  работят в интерес на екологията. Е, ако не променят финансовата система, нищо от това няма да изпълнят. Когато започне да се усеща, че лихвените плащания растат експоненциално, първото, което пада под ножа, са социалните програми. В допълнение лихвите изсмукват парите от по-бедните слоеве към по-богатите и намаляват потреблението на преобладаващата част от населението. Като няма потребление, производството намалява, безработицата расте и хората не могат да пращат данъци. Намаляват и данъчните приходи. Тоест стават по-малко парите, от които трябва да се плащат лихвите и главниците на кредитите на държавата и общините. При неутралните пари, липсата на лихва води до намаляване на държаните дългове, спиране на концентрацията на богатство и обезпечава стабилно търсене, което спира нарастването на безработицата. Забележете – тук не се говори за регулация на пазара, тук ефектите се постигат чрез смяна на основата на финансовата система.

    Обаче банките няма да се откажат от старата система тъй лесно, защото те добре печелят от тази система. Оттук всеки банков служител, който се изкаже добре за неутралните пери, може да рискува да стане безработен – нещо доста неприятно в днешния свят.

    Ами какво ще стане с днешните богаташи при преход към неутрални пари.  Че нали те дължат властта и печелят от сегашната система? Как ще позволят да се въведе система, която ще им отнеме правото да получават доходи без всякакъв труд? Е, ясно е, че ще се съпротивляват и няма да позволяват, докато не бъдат принудени – фиг.14.

    Фигура 14. И това ще почне да ви се случва, когато икономическата система ви приклещи толкова, че започнете да мърморите срещу нея.

     

     О-хо-о-о ! За революция ли ни говориш г-н Витанов? Ами то, като се позамислите,  има два пътя на развитие – еволюция и революция. По въпроса за смяната на финансовата система съм скептик за еволюционното развитие. Може и да не съм прав. Обаче, помнете ми думата, съществува праг на концентрацията на парите, след който тези, които ги притежават тези пари, не могат да бъдат политически контролирани. И тогава демократичната система се изражда в олигархична или във фашистка.  След което следва гърмеж на системата. И невинаги народът побеждава, не се заблуждавайте. Ако мислите друго, пак погледнете фиг. 14. 

    И тъй, чрез лихвите парите текат от богатите към бедните. Социално-ориентирани правителства се стремят да балансират този процес с прогресивен данък. Това донякъде намалява вредните последствия, но още никъде не е довело да баланс. Интересното е, че абсурдната система продължава да съществува – отначало се отнемат от хората средства чрез системата на лихвите и след това някаква част им се връща като социална помощ през данъците. Тези абсурди продължават и на международно равнище  - като лихви, развиващите се страни плащат на развитите 2 и повече пъти отколкото получават като помощи – фиг. 15.

    Фигура 15. Богати и бедни. А помежду им – стеничка.

     

    Третата световна, този път икономическа война си върви с пълна сила и сее бедност, глад и смърт.  Основните оръжия в тази война са лихвените проценти, ценовите спекулации и спекулациите на финансовите пазари.

    Малко история

    Ами как са се опитвали да се справят с проблема в историята. Да се върнем например към старите времена и към...евреите. Още от време древно еврейските общини са разбрали, че продължителното действие на финансова система с лихви може да разруши всеки социален организъм. Затова приблизително но 7 години са се опрощавали лихвите и дълговете, за да се намали вредното въздействие на лихвите.

    Вероятно не знаете, че в средновековна Европа е имало вид пари, сечени от феодали, епископи и от градовете, които се наричали брактеатни – фиг. 16

     

    Фигура 16. Брактеатни пари – на задната част на монетата обикновено не било отсичано нищо.

     

    и служили освен да обменно средство и за събиране на  данъци. Данъкът се събирал като парите се прибирали веднъж годишно и собствениците им получавали новоотсечени монети, чиято стойност била с 25% по-малка и това била таксата за използването на парите.  Разбирал се никой не бил заинтересован да държи такива пари и те са се използвали за придобиване на реални предмети – хубави мебели, произведения на изкуството и т. н. Не можело да се натрупват парични богатства, ето защото хората трупали реални богатства. Та между другото имало и разцвет на изкуството по тези времена. Жизненият стандарт бил висок, занаятчиите работели 5 дни в седмицата като бил въведен пияният понеделник – почивен ден  след разбиращия се от само себе си запой в неделя – фиг. 17.

    Фиг. 17. Защо е бил въведен „пияният понеделник“ по времената на брактеатните пари.

     

    И войните намалели, но поради това, че брактеатните пари губери автоматично от стойността си, защото се използвали и за автоматично събиране на данъци, те не били много популярни (данъци трудно се укривали). Хората предпочели системата на пари с възможност за лихви и богатството започнало да се концентрира във все по-малко ръце, докато останалите започнали да тънат в дългове.  

    Ако я караме като досега – имаме избор: да ни застигне екологична катастрофа или пък да ни застигне социално-икономическа катастрофа

    Системата с лихви ни залага и един такъв капан. Лихвите натискат за постоянен икономически растеж (защото трябва да се плащат) и това води до изтощаване на природните ресурси. При намаляването на растежа пък става много по-ярко преразпределението на паричните ресурси през системата на лихвите. Така, при настоящата финансова система имаме избор – между екологична и социално-икономическа катастрофа – концентрацията на финансов ресурс ще доведе до желание за все по-крупни инвестиции, за да се вкара тоя ресурс в действие. Такива инвестиции са например все по-големи  електроцентрали или пък огромни количества оръжие или все по-голямо производство на наркотици. Особено оръжейното производство може да се разширява доста ефективно, стига да се избере противник с капацитет, който да произвежда оръжие в същото количество, пък ако трябва този противник ще бъде поддържат тихо като бъде снабдяван с храни. Така оръжейният бизнес на САЩ и западна Европа процъфтяваше заради Съветския съюз, който също произвеждаше много оръжие и бе подпомаган с прани от западните държави.  Когато Съветският съюз рухна, започна икономическата експанзия в Източна Европа. Днес има кандидат за нов противник – Китай. Така, проблемите на капитализма се отлагат и отлагат във времето. Но само се отлагат и при това се и множат. Докато един ден цялата система експлодира и причината за това, ще е в областта на финансите.

    Некадърната финансова политика води до безработица, безработицата води до нищета, а нищетата води до радикализъм. „Триумфът” на либерализма в САЩ през 20-те години на миналия век спомогнал много за идването на Хитлер на власт в Германия. Ама как така? Ами „триумфът” завършил „триумфално” с голямата икономическа криза от 1929 г. САЩ си прибрали обратно част от златото дадено на германската централна банка за поддържане на райхсмарката. Златното покритие намаляло и при заплахата за обезценка,   шефът на централната германска банка почнал да намалява парите в обръщение. Дефицитът на пари вдигнал лихвените проценти. От това намалели капиталовложенията и фирмите почнали да фалират. Безработицата нараснала, а с това и нищетата. Обеднелите и притиснати хора почнали да  търсят политик, който да ги спаси от  бедността. Нататък е ясно – зиег (победа) и хайл (да живей) – фиг. 18.

    Фигура 18. И тъй докато на едното място си гледали кефа, на другото място станало нещо.  Като гледате цитата, нали се сещате, че горе долу това ни съветват неолибералните „гурута“ днес. Къде ли ще стигнем, ако следваме тези съвети? Как къде – към нови икономически и социални победи. Демек, на немски казано – Sieg!

     

    И тъй нататък. Но няма какво да се чудим – самото съществуване на лихвите тласка към конфликти както на ниво фирми, така и та ниво държави, че и между държавите. Стремежът към трупане на капитал, води до свръхналичието му. Ако този капитал не изчезва някъде (вследствие на финансови кризи и икономически балони) то свръхналичието му ще доведе до намаляване на лихвените проценти, и ако се изтеглят  пари от обръщение, за  да се държат тези проценти относително високи, то ще се появи дефицит на пари с последващата безработица, нищета и радикализъм. Така, че борсовите балони са своеобразни бушони, отлагащи експлозията на явен радикализъм. При тези балони губещи обаче са дребните риби, а едрите дори печелят. Концентрацията на богатство продължава и проблемите се задълбочават. Експлозиите са неизбежни и те ще започнат веднага, щом като игровото поле за прехвърляне на проблемите на капитализма към други райони и за отлагане на тези проблеми намалее достатъчно. И така, бъдещето е ясно – най-напред: балонът се надува, надувайте момчета..... и после: бууум! –шака-лак (както се пееше в една песен). И след това, пак така и пак така, докато на народонаселението му писне. И като му писне, ще почне да играе дубинушката. Пък там, кой когото...

                Още малко за финансова система с естествен растеж на парите.

    Да си представим сега, че някак сме сменили системата и се намираме в безлихвена икономика. Дали пък  пазарът там ще е мъртъв при тази система. Няма такова нещо. Цените на стоките и услугите и в безлихвена икономика се регулират пак от търсенето и предлагането. И за да не влизаме в много обяснения, нека се спрем само на един отрасъл – селското стопанство.

    Селското стопанство най-много страда от наличието на лихви, тъй като наличието на лихви предполага непрекъснат и даже експоненциален ръст на производството, за да се изплащат кредитите, а селскостопанското производство не може да расте безкрайно. Налице е все по-засилваща се експлоатация на природните дадености за селско стопанство, което може да се превърне в проблем засягащ оцеляването на човечеството. Окрупняването на селскостопанското производство и подпомагането на това производство с държавни субсидии води до разширяване на дейността, за което неизбежно се прибягва и до кредити. За да се изплащат те, трябва де се извлича максималното от растенията, животните и почвата. Гоненето на максималните добиви води до изтощаване на почвата, замърсяване на водата, изчезване на дивата природа, намаляване на горите, увеличаване на зависимостта от нефта, като средство за производство на изкуствени торове и пестициди, както и за опаковки и за превозване на стоки на големи разстояния.  Кредитите без лихва, съчетани с подходящо законодателство могат да направят немарливото и хищническо отношение към природата доста скъпо и биха могли да спомогнат за осъществяване на преход от индустриализирано селскостопанско производство към производство на висококачествени биопродукти. Лесната печалба обаче ще отиде в историята. И като така, съпротивата, разбира се, ще е огромна.

    Няколко заключителни думи

    Хайде сега малко общи бележки. При социализма равноправието бе  поставено над свободата и в името на постигане на равноправие се ограничава максимално личната свобода и се унищожава свободният пазар.  При капитализма свободата е поставена над равноправието и това поставя под заплаха социалната справедливост, екологичното равновесие и основни потребности на хората, за които не се полагат грижи. И при двата пътя според мен ще се стигне до експлозия и за да не стане това, е необходима да се съчетаят преимуществата на личната свобода и свободния пазар с преимуществата на социалната справедливост. И важен елемент за постигане на това съчетание е конструирането на подходяща финансова система на едно такова общество, която да прекрати експлоатацията през системата на лихвите. Това ще е трудна работа, защото сега установилите се елити, особено в развиващите се страни, са доволни и се облагодетелстват от сега съществуващата система и няма да отстъпят това привилегировано положение без приложение на военна сила или без  да загубят възможностите си за въздействие на останалата част на обществото вследствие на много голяма криза.  

    С други думи, много хубави неща ви описвам, но тяхната реализация ще е много трудна, щото противниците им са много и силни. А както е известно, противниците на едно нещо не се убеждават. По-реалистично е да ги чакате да измрат.

    Та така. Като дойде време да пиша следващата статия, ще е дошъл септември 2013 г. и улиците на татковината пак ще се напълнят. С хора, страдащи от икономическата система и с опитващи се да ги яхат неолиберални „екперти“ и „политици“, чиято цел е да ги забаламосат отново и да не допуснат промяна на системата в полза на не толкова богатите. Тогава, както съм ви обещал, ще си задам въпроса: а как се въздигнаха от руините тези, при които съм изучавал икономиката? Как го направи Лудвиг Ерхард – фиг. 19?

    Фигура 19. Човекът който превърна разрушената и разгромена Германия в икономически колос – Лудвиг Ерхард. Как – чрез социална пазарна икономика.

     

     

     Какви са основите на доктрината „Ерхард“ и на тъй-нареченото германско икономическо чудо? И може ли нещо такова да се направи и у нас? Вече чувам викове насреща си, че Ерхард бил неолиберал и аз като неокейнсианец нямало какво да го пропагандирам. Бреееей! Че нали по същото време самият Хайек е професор по икономика в Германия. Що на него не дадоха американците да прави икономическите реформи в Германия, ами тая задача е поверена на Ерхард? Май трябва да напомня в следващата статия на болните неолиберални мозъци цитата на Ерхард за примитивността на либералната икономическа идеология. И хич и не се съмнявайте, че  ще го направя. 


    0 0

    Разпределено информационно обслужване
    и защита на личните данни

    distributed information servicing and personal data protection

     

    Проф. д.т.н. Ради Романски
    Технически университет - София

     

    1. Въведение

     

    Инициативите за усъвършенстване на информационното общество (ИО) поставят нови изисквания към съвременните информационни технологии (ИТ) за решаване на проблеми с глобализацията [1] и разпределеното информационно обслужване. Това се потвърждава от доклада на Европейската комисия (ЕК) за резултатите от прилагане на инициатива i2010 през периода 2005-2009 г. [2], както и от обобщаващия доклад за 2009 г. [3] в сектор „предприятия и промишленост”. В тази посока е и един от трите основни приоритети на представената през март 2010 г. стратегия Europe 2020 [4], свързан с „изграждане на икономика, основаваща се на знания и иновации”. Задачата е не само да се разработват и внедряват нови технологични решения за съхраняване, обработка и пренасяне на информацията (GRID [5], Cloud Computing [6, 7], Mobile Cloud Computing [8]), но и да се осигури висока ефективност на тяхното приложение в различни области на науката, образованието, икономиката, индустрията и социално-битовата сфера [9]. Създаването на разпределени информационни ресурси и предоставянето на услуги за разпределено обслужване налагат изграждане на знания в обществото за принципите, методите и технологичните средства за целесъобразното им използване.

    От друга страна, съвременните ИТ позволяват все по-силно навлизане на разпределената компютърна обработка в социалните взаимоотношения и утвърждаване на направлението “social computing”, свързано с изграждане на социални мрежи от сайтове (MySpace, Facebook, Twitter, etc.) [10]. Социалните мрежи провокират всеки участник да открива профил с лични данни (ЛД) и да публикува персонална информация, която да бъде достъпна през глобалната мрежа от множество други потребители. Това разширява възможностите за социални контакти, но открива и опасности за спекулации, в някои случаи нежелателни, както и поставя доста въпроси относно персонализацията на социалните контакти и правото на личен живот [11, 12]. В този смисъл защитата на персоналната информация на потребителите е един сериозен проблем при разпределените услуги и комуникациите в глобалната мрежа [13, 14]. Това с пълна сила важи и за облачните услуги (cloud services), при които се налага да бъдат приложени технологични мерки за защита на личните данни [15, 16].

    Статията е насочена към основните проблеми, свързани с осигуряване на адекватна защита на персоналните данни при разпределената обработка на информацията, достъпа до разпределени информационни ресурси (включително профили в социални мрежи) и ползване на разпределени услуги в глобалната мрежа. В този смисъл в следващите части са обсъдени някои проблеми на разпределения достъп в съвременното ИО, предоставянето на облачни услуги и технологичните възможности за организация на защита на ЛД на потребителите.

     

    2. Аспекти на разпределения достъп и облачните услуги

     

    Развитието на съвременното ИО (в частност и у нас) е насочено главно в три направления – към подобряване на услугите в обществената сфера (e-servicing), за комплексна информатизация в стопанската сфера

    [1]

    (e-business, e-commerce, e-banking) и за осигуряване на непрекъснато развитие на науката и подобряване на иновациите (e-learning). За решаване на проблемите в тези направления се изисква усилено внедряване на специфичните ИТ, които да позволят:

    üефективно използване на информационните ресурси на обществото;

    üоптимизиране и автоматизация на информационните процеси;

    üпрякото им участие като активен компонент в бизнеса или в социалната дейност ;

    üинформационно взаимодействие между граждани, бизнес и администрация;

    üинформатизацията на обществото и натрупване на знания.

    Европейският съюз (ЕС) поддържа последователна политика за ефективното изграждане на глобално ИО като съвкупност от отделните национални ИО чрез инициативи и програми за стимулиране творчеството, научните изследвания и иновациите в областта на ИТ, както и за развитието на информационни услуги в европейски мащаб. Освен с ефикасно и модерно управление в стопанската сфера, това се постига и чрез създаване на информационни среди, системи и платформи за отдалечен достъп до информационните ресурси и тяхното разпределено използване. Това се свързва с компонентите „е-достъп”и „е-общество” на ИО, отразяващи развитието на технологичните възможности за свързване и взаимодействие в електронна (мрежова) среда и нарастване на използването на компютърните и мрежови технологии от гражданите и бизнеса. Показателно в тази насока е статистиката за достъп на домакинствата в България до Интернет (фиг. 1), като относителният дял на широколентовия достъп значително нараства през годините. Посочените 50,9% за проникване на Интернет в домакинствата, обаче, поставя България в дъното на класацията за ЕС (според Евростат). Подобна е позицията и относно широколентовия достъп (50,8%) при средно 72% за ЕС. В същото време у нас достъпът до глобалната мрежа се използва главно за онлайн четене на вестници и новини, дейност в социалните мрежи, а само 7% от потребителите се занимават с онлайн банкиране или работа по сайт или блог.


    Фиг. 1. Достъп до Интернет в България (по данни на НСИ)
    http://www.nsi.bg/otrasal.php?otr=17&a1=2405&a2=2406&a3=2407#cont

    Глобалната информатизация на обществото води до включването на все по-голям брой потребители с различни интереси, възможности и поведение, както и поддържане и предаване на разнородна мултимедийна информация в разпределените компютърни системи. Повишената активност в Интернет-пространството, обаче, налага решаване и на един друг проблем, свързан с основните Европейски разбирания за неприкосновеност на личния живот и защита на персоналните данни при е-достъп до разпределени информационни ресурси [13, 14, 17], включително и в “облака” [18]. Това изисква при създаване на среди за отдалечен мултипотребителски достъп да се предвидят технически и организационни мерки за защита на предоставените от регистрираните потребители ЛД срещу тяхното неправомерно разпространение и използване за други цели, различни от обявените, както и строги правила за авторизация и автентификация [19, 20].

    Разбира се, облачните изчисления (cloud computing)имат доста предимства, свързани с инфраструктурата, програмното осигуряване и предлаганите платформи, достъпни при наемане във вид на услуга (облачни услуги – cloud services) от отдалечени потребители в глобалната мрежа. Това позволява значително намаляване на разходите за създаване и поддържане на собствена инфраструктура и нейното поддържане. „Облакът”, от гледна точка на потребителя, е виртуална среда за компютърна обработка и съхраняване на данни, включваща и решаване на проблемите по осигуряване на информационната сигурност. Същественият проблем е, че доста от правилата по информационната защита не са приложими във вида, в който са възприети (особено за законовите норми, приети на ниво ЕС). Последното налага актуализиране на нормативните разпоредби в ЕС и разработване на адекватни и ефективни процедури, адаптирани към виртуализацията на разпределеното информационно обслужване. В това отношение ЕК не трябва да разчита само на прилагане от потребителите на технологичните средства за информационна защита, известни като PET (Privacy Enhancing Technologies). Основните предизвикателства на облака към защитата на ЛД са дискутирани в [16].

    В различни литературни източници, включително и на Националния институт по стандарти и технологии (NIST) [20], се дават дефиниции на облака, на базата на които може да се направи заключението, че всеки компютър, свързан с глобалната мрежа, може да се разглежда като терминал за достъп до отдалечени компютърни мощности, софтуерни технологични средства и хранилища на данни (център за данни) при осигурена информационна защита. Управлението и предоставянето на тези възможности се осъществява от доставчик (Cloud Service Provider – CSP), като са дефинирани три основни модела на облачни услуги (едно разпределение по наемане е дадено на фиг. 2):

    üИнфраструктура като услуга (Infrastructure as a Service – IaaS) – използване на наета компютърна мощност и/или памет (долно ниво на облачната обработка.

    üПлатформа като услуга (Platform as a Service – PaaS) – разработване на клиентски приложения чрез виртуални средства в облака, осъществявайки връзката между останалите два типа услуги.

    üСофтуер като услуга (Software as a Service – SaaS) – високото ниво на облачните услуги за предоставяне на софтуер за разработване на собствени потребителски приложения.


    Фиг. 2. Относителен дял на наети облачни услуги

    Основно твърдение на доставчиците на облачни услуги е, че това е бъдещето на разпределената информационна обработка, основаващо се на намалените разходи по нейната организация и поддръжка. Изследвания от последните години, обаче, показват, че над 70% от фирмите изтъкват като довод за отказ от облачни услуги нивото на информационна сигурност и защита на персоналните данни [20]. Това се потвърждава и от направения в [21] анализ на риска, налагащ извода, че доставчиците на облачни услуги трябва да убедят своите клиенти относно прилаганата адекватна политика за информационна сигурност. Тази несигурност за предоставените данни се определя от основна характеристика на облака – множественото наемане, както и от редица особености на облачния модел, влизащи в противоречие с основни директиви на ЕС за защита на личните данни [16].

     

    3. Основни принципи на защита на личните данни

     

    Неприкосновеността на личния живот е основно човешко право, получило своето международно признание в редица международни договори и документи, като „Всеобщата декларация на човешките права и основни свободи”, „Международен пакт за граждански и политически права”, „Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи” и др. Защитата на ЛД е неизменна компонента на правото на личен живот и неговата неприкосновеност (“privacy”), като идеята се развива в обществените отношения още от средата на XIX век. Развитието на автоматизираната обработка на информацията, разширяване на мрежовите комуникации и нарастващите възможности за отдалечен достъп до разпределени информационни ресурси налага все по-строги изисквания към прилаганите политики за информационна сигурност. В рамките на ЕС са приети редица документи за регулиране на обработката на ЛД, поставящи конкретни изисквания за тяхната защита. В съвременното ИО, обаче, нарастващото споделяне на информационни ресурси и възможности за отдалечен достъп до тях, както и навлизането на социалните мрежи и „облачните” услуги, създават бариери при прилагане на основни диирективи по защита на ЛД.

    В световен мащаб се дефинират няколко основни модели за защита на ЛД:

    ØМодел на централизирано законодателство.Предвижда съществуване на специален закон, уреждащ изцяло принципите на защита на ЛД в съответната държава. Възприет е в страните от ЕС, включително и в България.

    ØМодел на съвместна регулация. Моделът е модификация на горния, като правилата за защита на ЛД се развиват и налагат от бизнеса, а специален орган следи за тяхното изпълнение. Предимство на модела е по-голяма гъвкавост, но е възможно занижаване на изискванията относно нивото на защита. Моделът е възприет в Канада и в Австралия.

    ØМодел на секторното законодателство. Насочване на законодателната дейност за защита на ЛД към определен икономически сектор или компании в дадена област  и се прилага при липса на национален закон. Примери са закон за електронната търговия (приети в Мексико и Южна Корея), закони за свобода на информацията (приети в над 50 страни). Основен недостатък на секторните закони е, че с развитие на ИТ конкретни разпоредби могат да станат неприложими, както и проблемът с осъществяването на контрол.

    ØМодел на саморегулирането. Компаниите и фирмите сами определят правилата и ограниченията при обработка на ЛД (например, чрез етични или браншови кодекси). Основният недостатък е свързан с осъществяване на надзора, който обикновено е в ръцете на самите компании. Подходът е ефективен при поддържане на общи (разпределени) бази данни и отдалечен достъп до информационните ресурси на отделни компании.

    ØМодел на индивидуална защита. Прилага се от индивидуални потребители на глобалната мрежа, които разчитат на собствени технологични средства (кодиране, шифроване, криптиране, прокси-сървъри, електронни пари, смарт карти и пр.), чрез които се осигурява необходимата конфиденциалност и ограничаване на достъпа до данните. Индивидуалната защита на личното информационно пространство възниква преди всичко поради опасенията на потребителите на Интернет-комуникациите, че средата не предоставя достатъчно ефективни средства за сигурност.

    Моделите показват различните схващания за защита на ЛД в различните страни, определяно и от приетата дефиниция за ЛД. Например, в Европа е възприето определение за ЛД като “всяка информация, отнасяща се до физическо лице, което е идентифицирано или може да бъде идентифицирано пряко или непряко чрез идентификационен номер или чрез един или повече специфични признаци” (чл.2 от Закон за защита на ЛД на Р. България). В САЩ популярна дефиниция се свързва с „правата и задължениета на лицата и организациите относно събиране, използване, съхраняване и разкриване на персонална информация”. В тази връзка моделът на индивидуална защита е показателен за недоверието на доста потребители към прилаганата политика за информационна сигурност при разпределеното информационно обслужване. Това налага актуализиране на законовата база за по-прецизно следене на действията в глобалната мрежа и повишаване на отговорностите на предоставящите услуги в нея.

    На фиг. 3 е представен модел на жизнен цикъл на традиционна обработка на ЛД, описващ последователните фази от началното събиране на ЛД (основно със съгласие на физическото лице) до приключване на тяхната обработка чрез унищожаването им.


    Фиг. 3. Жизнен цикъл на обработката на ЛД

    Реализацията на жизнения цикъл се осъществява от администратор на ЛД (АЛД), на когото са вменени и конкретни задължения по осигуряване на организационна и технологична защита на поддържаните регистри с ЛД. Особености на отделните фази са следните:

    üсъбиранетона ЛД трябва да става със съгласие на физическото лице-собственик, освен за специфични случай, предвидени в закон;

    üсъхраняванетосе извършва в регистри за ЛД (автоматизирани или не) при предварително дефинирани категории от данни, съобразени с целта на обработката;

    üизползванетотрябва да става правомерно съгласно определената цел и от упълномощени (легитимни) служители, спазвайки инструкция за защита на ЛД, като в зависимост от характера и типа на категориите данни трябва да са предвидени адекватни технически и организационни мерки за защита;

    üактуализациятасе налага от принципите на коректност на ЛД и изискването за поддържане на прецизна, пълна и актуална информация;

    üпредоставянетона ЛД може да става само при строго регламентирани правила, спазвайки принципа, че собственик на данните е физическото лице;

    üтрансферна ЛД е прехвърляне през граница, като основно изискване е приемащата страна да осигурява защита не по-слаба от тази в изпращащата страна;

    üархивиранена конкретни ЛД за определен срок се налага главно при законови изисквания;

    üунищожаванена ЛД се извършва след изпълнение на поставената цел, освен ако не предвидено предаване на друг администратор на ЛД (например, за архивиране).

    В смисъла на представеното по-горе и насочено към организацията на разпределеното информационно обслужване, субектът, предлагащ и администриращ съответната виртуална (разпределена) среда, ще трябва да се разглежда като АЛД, защото обработва лични профили на регистрираните потребители и носи законови отговорности. Трябва да се има предвид, че процесите по предоставяне и обработване на лични данни се осъществяват в web-пространството, което поставя допълнителни изисквания относно средствата и мерките за информационна защита. Не на последно място трябва да се отбележи, че възникващите в Интернет-пространството проблеми тангират до тези на облачните услуги, разгледани в [16] и отнасящи се главно за фазите „съхраняване” (известно ли е къде точно се съхраняват ЛД?), „използване” (при множествено наемане в облака има възможност за неправомерен достъп), „трансфер” (периодичното прехвърляне на данни в хранилища в различни страни е типично за облака) „унищожаване” (как се гарантира унищожаването при многократното презаписване в различни точки на облака?). В този смисъл дискусионен е и въпросът относно предприеманите организационни и технологични мерки за защита на данните в облака или разпределената виртуална среда, още повече че при тази обработка смисълът на „Администратор на ЛД” се размива. Последното позволява на собственика или доставчика на облачни услуги да не се ангажира пряко с изпълнението на законови разпоредби по защита на ЛД, като например:

    üда информира лицата, от които се събират ЛД, за основанието, целта, формата на събиране, правото на достъп, възможното предоставяне на трети лица и пр., както и да обработва ЛД само за обявената цел(и);

    üда предприеме необходимите технически и организационни мерки за осигуряване на адекватна защита на ЛД в поддържаните от него регистри;

    üда осигури достатъчно гаранции и да носи отговорност за коректната обработка на ЛД, както от своите служители, така и от обработващ ЛД, на когото е възложил тези функции.

    üда осигури достъп на лицата, собственици на ЛД, до водените от него регистри и да не пречи на контрола върху процеса на обработка на ЛД;

    üда съхранява ЛД само за времето, което е необходимо за изпълнение на поставената цел.

     

    4. Организация на защитата на лични данни при информационното обслужване

     

    Прието е под информационна сигурност (Information Security)да се разбира състоянието на защитеност на информационните ресурси в съсредоточени и разпределени компютърни среди, включително и тяхното пренасяне по комуникационни линии, от незаконен достъп, разрушаване и други въздействия, нарушаващи тяхната функционалност и цялост. Това налага прилагане на строга политика за информационна сигурност, базирана на ясно дефинирана концепция (резултати от изследване на Eurostat са дадени на фиг. 4) [22].


    Фиг. 4. Оценка за нивото на ясно дефинирана концепция за информационна сигурност в предприятията (малки, средни, големи) на ЕС-27 при средно ниво от 27%

    Глобализацията и виртуализацията на информационното общуване в съвременния интернет-свят изисква прецизно анализиране на основните типове нарушения и причините за компрометиране на информационна сигурност. Едно обобщение на резултати от изследването на Eurostat за ЕС-27+ и за България са дадени на фиг. 5 и фиг.6.


    Фиг. 5. Основни типове нарушения на информационната сигурност
    (1) Разрушаване на данни поради атака или друг неочакван инцидент; (2) Разкриване на конфиденциални данни чрез проникване или прихващане; (3) Невъзможност на ИТ-инфраструктурата да противодейства на външни атаки;
    МАХ (максимална стойност за страна от EС-27+); BG (оценка за България)

     


    Фиг. 6. Базови причини (типове инциденти) при нарушаване на информационната сигурност
    (1) Апаратни и програмни неизправности; (2) Външни атаки; (3) Вируси и несанкциониран достъп; (4) Проникване в БД и прихващане на съобщения;
    EС-27+ (средна стойност за страните от ЕС+); BG (оценка за България)

    Подобни изследвания, както и представени в различни източници анализи на риска при информационно обслужване във виртуални и облачни среди налагат решаване на проблеми като:

    ·осигуряване на надеждна информационна сигурност на ресурсите;

    ·защита на ЛД на потребители и участници в информационните процеси;

    ·дефиниране на права за достъп до определени информационни ресурси в зависимост от правомощията.

    Всеки администратор на ЛД трябва да изгради подходяща Система за сигурност на ЛД (ССЛД) като следствие от политиката за сигурност и да създаде технологични структури за защита на ЛД [16].

    Очевидна е пряката връзка на технологиите и мерките по защита на ЛД с процедурите за осигуряване на надеждна информационна сигурност. Същественият проблем е, че персоналната информация (включително и тази за персонална идентификация) в web-пространството нараства значително. Това се отнася както за разпределени приложения и среди (информационни системи с разпределени бази от данни, разпределени среди за обучение, виртуални лаборатории и пр.), така също и за използваните ресурси и услуги в облака за изчисления или за съхраняване на данни (включително масиви от лични данни) отдалечени хранилища и центрове за данни.

    Управлението на достъпа до информационните ресурсие друга страна на дискутирания проблем, която се свързва с две основни процедури на информационната сигурност:

    üавторизация (authorization) – процес на упълномощаване (предоставяне на определени права) за достъп до конкретни информационни ресурси или компоненти на дадена система и извършване на дадена дейност (модификация, въвеждане, изтриване, допълване и пр.);

    üавтентификация (authentication) – удостоверяване самоличността на даден потребител за проверка на неговата легитимност.

    Връзката между ССЛД и изграждането на среда за информационно обслужване е представена на фиг.7, като за защита на персоналните данни (включително и тези за автентификация) трябва да бъдат включени подходящи средства от всяко едно от представените йерархични нива за информационна сигурност.


    Фиг. 7. Изграждане на ССЛД като част от среда за информационно обслужване

    ¨Вградени средства за информационна сигурност– съвкупност от апаратни, програмни и криптографски средства, които осигуряват най-висока степен на защита и се явяват последна преграда пред данните срещу опитите на външни потребители за неправомерен достъп до тях. Апаратните средства се използват за разпознаване на легитимния потребител, за защита на процесора и външната памет, за шифроване на предаваните съобщения и т.н. Програмните средства се прилагат при разпознаване на правилно въведена от потребителя парола или ПИН, за ограничаване на достъпа до части от диска, за проверка на наличие на вирусни програми и активиране на антивирусни програми и др. Криптографските средства се реализират апаратно или програмно, като осигуряват шифроване на данните със симетрични или асиметрични алгоритми. Използват се системи с различно предназначение – за засекретяване на необходимите данни и съобщения, за автентификация (проверка на достоверност), електронен подпис и пр.

    ¨Физически средства за защита– технически средства за предотвратяване на достъпа на външни лица до помещения с работни станции и сървъри на бази данни, заключване на информационни носители и архивни данни, въвеждане на отличителни знаци, охрана и осигуряване на защитна сигнализация, сегментиране на локалната мрежа и изолиране на сървъра от Интернет, осигуряване на резервно захранване и др.

    ¨Организационни мерки за административен контрол– допълват и разширяват функциите на физическите средства за защита, като особено внимание се обръща на правилното използване на предвидените апаратни и програмни средства. Включват: периодични проверки на потребителския достъп до информационните ресурси и спазване на изискванията относно периодична смяна на паролите; съхраняване на копия на данните; дефиниране на нивото на секретност на данните и определяне на права на достъп на служителите; определяне на пълномощията на администратора на БД за контрол на достъпа до съответните данни; допълнителна квалификация на персонала и др.

    ¨Законови и нормативни средства за защита– най-външно ниво на ССЛД, основаващо се на въведени специални закони, гарантиращи сигурността на компютърните системи и предвиждащи санкции за нарушителите.

     

    5. Заключение

     

    Разработени са много приложения, стандарти и протоколи, които използват криптографски алгоритми за осигуряване на защита на данните в различни аспекти. Към тях могат да се добавят различни биометрични системи за идентификация и ограничаване на достъпа. Тези групи технологични средства могат да се прилаган на долните две нива от ССЛД. В същото време изграждането на система за защита на регистрите с ЛД решава част от проблемите при информационното обслужване в глобалната мрежа, но не може да преодолее известни заплахи, пораждани от взаимодействието с облака и използването на облачни услуги. Какво е решението? Преди всичко трябва да се актуализира законовата рамка на ниво ЕС и в национален мащаб, за да се регламентират правата и задълженията на собственици, доставчици и потребители на облачни услуги. Това може да стане чрез ясно дефиниране на субекта, изпълняващ ролята на администратор на ЛД в облака. На второ място трябва да се повиши отговорността на предлагащите облачни услуги относно внедряването на съвременни средства за защита на данните при всякакъв вид дейности с предоставените от потребителите данни и идентификационни профили. И на трето място да се прилагат стриктно изискванията и технологичните средства за защитеност (засекретяване) на изпращани в облака данни още при източника.

     

    Литература

     

    [1] Subramanian, A., M. Kessler (2013). The Hyperglobalization of trade and its future. Global Citizen Foundation, June (76 p.)
    http://www.gcf.ch/wp-content/uploads/2013/06/GCF_Subramanian-working-pap...

    [2] ЕС (2009). Main achievements of the i2010 strategy 2005-2009. Europe’s Digital Competitiveness Report, ISBN 978-92-79-12823-3.

    [3] EС (2010). ICT and e-business for an innovative and sustainable economy. 7th Synthesis report of the sectoral e-business watch, ISBN 978-92-79-14682-4 (available at: http://www.ebusiness-watch.org/key_reports/documents/EBR09-10.pdf)

    [4] EC (2010). Europe 2020: a new economic strategy (available at: http://ec.europa.eu/eu2020/)

    [5] Bart Jacob, B., M. Brown, K. Fukui, N. Trivedi (2005). Introduction to Grid computing, IBM Redbooks, December, 268 p. (http://www.redbooks.ibm.com/redbooks/pdfs/sg246778.pdf)

    [6] Khalidi, Y. (2011). Building a cloud computing platform for new possibilities. Computer, March, pp.29-34.

    [7] Narasimhan, B., R. Nichlos (2011). State of cloud applications and platforms: the cloud adopters’ view. Computer, March, pp.24-28.

    [8] Simoens, P., F. De Turck, B. Dhoedt, P. Demeester (2011). Remote display solution for mobile cloud computing. Computer, August, pp.46-53.

    [9] Banerjee, P., C. Bash, R. Frierich et al. (2011). Everything as a service: powering the new information economy. Computer, March, pp.36-43.

    [10] Lampe, C., N. Ellison (2012). Understanding Facebook: Social computing isn’t ‘just’ social. Computer, September, pp.98-100.

    [11] Lam, S. K., J. Riedl (2012). Are our online „friend“ really friends? Computer, January, pp.91-93.

    [12] Garber, L. (2012). The challenges of securing the virtualized environment, Computer, January, pp.17-23.

    [13] Bennett, C.J. (2011). Privacy advocacy from the inside and the outside: implications for the politics of personal data protection in networked societies. Journal of Comparative Policy Analysis: Research and Practice, vol. 13, No. 2, pp.125-141.

    [14] Friedewald, M., D. Wright, S. Gutwirth, E. Mordini (2010). Privacy, data protection and emerging sciences and technologies: towards a common framework. Innovation: The European Journal of Social Science Research. vol. 23, No. 1, pp.61-67.

    [15] Song, D., E. Shi, I. Fisher, V. Shankar (2012). Cloud data protection for the masses. Computer, January, pp.39-45.

    [16] Романки, Р. (2012). Предизвикателствата на „облака” към защитата на личните данни. Българска наука, ISSN 2074-9007 (Online), № 50 (vol. 4), pp.192-203 (www.nauka.bg).

    [17] Kagal, L., H. Abelson (2010). Access control is an inadequate framework for privacy protection. 6p. (available at:            http://dig.csail.mit.edu/2010/Papers/w3cprivacy/paper.pdf).

    [18] Balboni, P. (2010). Dataprotectionanddata security issues related to cloud computing in the EU. ISSE 2010 Securing Electronic Business Processes - Highlights of the Information Security Solutions Europe Conference; Tilburg Law School Research Paper No. 022/2010 (available at: http://ssrn.com/abstract=1661437).

    [19] Olden, E. (2011). Architecting a cloud-scale identity fabric. Computer, March, pp.52-59.

    [20] Chen, D., H. Zhao (2012). Data security and privacy protection issues in cloud computing. International Conference on Computer Science and Electronics Engineering (ICCSEE). 23-25 March 2012, vol. 1, pp.647-651.

    [21] Rana, S., Pr. Kumar Joshi (2012). Risk analysis in web applications by using cloud computing. International Journal of Multidisciplinary Research, vol. 2, No.1, pp. 386-394.

    [22] European Commission – Eurostat (2011). ICT security in enterprises. International Journal on IT and Security, 2 (vol. 3), pp.45-54 (ijits-bg.com).

     

     


    0 0

    Национално представително изследване на баланса

    между работа и семейство*

     

    Автор:

    Гл. ас. Борян Андреев

     

    Месторабота и имейл за контакт:

    Институт за изследване на населението и човека – Българска академия на науките

    borian@abv.bg

     

    *Представеното проучване е проведено по ПРОЕКТ BG051PO001-7.0.01-0099-C0001 Транснационално сътрудничество за развитие на услуга за малките и средни предприятия „Психологическа интервенция и превенция на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот”. Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, съфинансирана от Европейския социален фонд на Европейския съюз. Инвестира във вашето бъдеще!

    Настоящият документ е изготвен с финансовата помощ на Европейския социален фонд. Институт за изследване на населението и човека при БАН носи цялата отговорност за съдържанието на настоящия документ, и при никакви обстоятелства не може да се приеме като официална позиция на Европейския съюз или Министерство на труда и социалната политика.

     

    През месец януари тази година нашият екип проведе представително за страната изследване на баланса между работа и семейство. В проучването имат участие 1300 човека от цялата страна. Тъй като изследваме баланс работа-семейство за нас беше важно да разберем кое преобладава, кое „натежава” повече в контекста на взаимодействието между работа и семейство – положителното, или отрицателното влияние между тях, кое определя и влияе на този баланс. Също така ни интересуваха въпроси, свързани с това има ли разлики между мъже и жени, ръководители и подчинени, каква е ролята на децата в този баланс. Искахме да разберем дали мотивацията за работа или по-точно причините, заради които човек отива на работа, имат значение и влияние върху баланса работа-семейство, дали след като вече човек е напускал работа, за да съчетае по-добре семейните и служебни ангажименти, това е дало резултат и е имало добър ефект. Проверихме как различните типове взаимодействие между работа и семейство се отразяват на здравето на човек – психично, физическо и като цяло.

    За целите на нашето изследване използвахме създадена от екипа методика, с която най-общо сме изследвали:

    • позитивно влияние на работата върху семейството;
    • негативно влияние на работата върху семейството;
    • позитивно влияние на семейството върху работата;
    • негативно влияние на семейството върху работата;
    • негативно влияние между работа и семейство и в двете посоки – остър конфликт;
    • позитивно влияние между работа и семейство и в двете посоки – хармонично и позитивно взаимодействие между тях;
    • преобладаващ и доминиращ тип чувства и преживявания на работното място и в семейството;
    • успешно справяне със семейни и служебни ангажименти – хармоничен баланс между работа и семейство.

    Забележка.За обработване на данните от нашето изследване са използвани следните статистически анализи:

    • проверка на надеждността-Алфа на Кронбах;
    • честотно разпределение;
    • кростабулация;
    • факторен анализ;
    • корелационен анализ;
    • регресионен анализ (линейна регресия);
    • еднофакторен дисперсионен анализ;
    • многофакторен дисперсионен анализ;
    • Т-тест, сравняване на независими извадки;
    • Т-тест, сравняване по двойки.

     

    Общи статистически данни

    Един от първите въпроси, които стояха пред нашия екип по време на провеждане на изследването беше дали проблемите при съвместяване на семеен и професионален живот могат да мотивират човек да предприеме такава важна стъпка като напускане на работа. Нашите резултати показаха, че дори когато човек намира работата си за свое призвание или тя е такава каквато винаги я е искал, трудностите при съчетаване на семеен и професионален живот, могат да го подтикнат да вземе решение за напускане на работата си. От получените данни следва, че дори самата мисъл за напускане може да се превърне в причина за по-често възникване на проблем при съчетаване на семеен и професионален живот. Близо 9% от българите имат намерение да напуснат работата си, защото смятат, че това ще им помогне да се справят по-добре със семейните и професионални задачи и ангажименти, а това е индикатор за наличие на сериозен проблем. На граф. 1 е показано съотношението между тези, които мислят да напуснат работата си и тези, които нямат намерение да го направят.

     

     

    Графика 1.

    Друг индикатор, който показва наличие на затруднения при съчетаване на семейни и професионални ангажименти е, доколко често човек мисли да напусне работата си и да потърси друга, за да постигне по-успешно справяне със задачите и ангажиментите в семейството и на работното място. От друга страна, нашите резултати доказаха, че по-честото мислене за напускане е предпоставка работата и семейството по-често да си вредят и пречат едно на друго. От българите 49,3%, макар и рядко мислят да напуснат работата си, докато 11,5% често мислят да го направят. Тези, които никога не са искали да напуснат са 38,3%. На граф. 2 са представени резултатите от този анализ.

     

    Графика 2.

    След като беше установено, че ако човек мисли да напусне работата си, за да съчетае по-добре семеен и професионален живот, и колкото по-често мисли да го направи, толкова по-често се случва конфликт между работа и семейство, логично последва въпросът как се отразява на баланса работа-семейство самото напускане. Резултатитепоказват, че напускането на работа, за да се съчетае по-добре семеен и професионален живот, в повечето случаи не е най-доброто решение на проблема – при тези, които не са напускали, работата и семейството си пречат по-рядко, отколкото при тези, които вече са го правили. А на 19,4% от българите им се е налагало да напуснат работа. Данните са изобразени на граф. 3.

     

    Графика 3.

    За нас представляваше интерес, ако работа и семейство си вредят и пречат едно на друго, това явление доколко често се случва в живота на българите. Цели 38,3% са заявили, че работата и семейството им никога не си пречат. Но за повечето българи – 50,1% – макар и рядко работа и семейство си вредят едно на друго. За 6,7% семейство и работа си пречат често и за 0,8% това е постоянно явление. Една от причините, които могат да предизвикат по-често негативно влияние между семейство и работа е... мисълта за напускане. И колкото по-често мисли човек да напусне, толкова по-често работата му и неговото семейство ще си влияят негативно едно на друго. Данните ни доказаха и че при лицата, които вече са напускали работата си, за да съчетаят по-добре семеен и професионален живот, работата и семейството много по-често си пречат и негативно си влияят едно на друго. Доколко често работа и семейство ще си пречат зависи и от възрастта – проблемът е характерен повече за възрастовия диапазон 35-44 години, а най-рядко се случва при 19-24-годишните. След 44 години честотата на конфликта плавно намалява. Семейното положение оказва влияние върху честотата на конфликта и той най-често възниква при живеещите на семейни начала. Честотата на негативното взаимовлияние между работа и семейство се влияе и зависи от позицията в организацията. При лицата от висшето ръководно ниво конфликтът се случва значимо по-често, отколкото при тези от изпълнителското ниво. Нашите данни показаха, че ако човек работи само заради парите, или по принуда, просто защото няма друго предложение, това е предпоставка за по-честото възникване на конфликт между работа и семейство. На граф. 4 са показани данни от този анализ.

     

    Графика 4.

     

    Баланс между работа и семейство като тип позитивно и негативно взаимовлияние между тях

     

    Позитивно влияние на работата върху семейството

    Като цяло българите имат висока степен на позитивно влияние на работата върху семейството. Като цяло! При 1,7% от хората това влияние напълно липсва. За 17,6% влиянието е по-скоро слабо, а при 32,6% е налице умерено позитивно влияние. При 40% имаме силно позитивно влияние от страна на работата към семейството. Силата на това влияние не зависи нито от пола, нито от възрастта, нито от образованието. Влияе се макар и слабо от позицията, която човек заема в организацията. По-високият статус в организацията предполага и по-висока степен на положително влияние на работата върху семейството. Но е необходимо да се уточни още един път, че това е незначително по сила влияние. Дали работата ще оказва добро влияние върху семейството в малка степен зависи от мястото, което човек заема в една организационна структура. Това, което определя много по-силно позитивното влияние на работата върху семейството е причината, поради която работи човек, от това какво е отношението му към работата, т.е. отговор на въпроса: защо работя? Най-силно позитивно влияние на работата върху семейството е при тези, които считат работата си за свое призвание и те са 16,4% от българите. След тях силата на позитивното влияние на работата върху семейството е най-голяма при лицата, за които работата им е точно такава, каквато винаги са я искали, които представляват 23,4% от извадката. Най-слабо е положителното влияние за хората, които са направили компромис и работят по-скоро по принуда, защото нямат по-добро предложение, а това са близо 30% от българите. Работещите само заради заплатата са 19,7%, докато тези, които са мотивирани от възможността да направят добра кариера са 10,6%. При лицата, които работят само заради заплатата и при тези, които работят, за да направят кариера, положителното влияние на работата също е значимо по-слабо, отколкото при лицата, за които работата е призвание или е точно такава, каквато са я искали. Влиянието на мотивацията за работа върху положителното влияние на работата върху семейството е показано на граф. 5.

     

    Графика 5.

    Семейното положение също влияе на позитивното влияние на работата върху семейството и колкото дори странно да изглежда, но при самотните родители имаме най-висока степен на ползотворно влияние от работата към семейството. При семейните лица имаме също високо позитивно влияние, а най-ниско е при тези, които живеят на семейни начала, които са около 16% от българите. Все пак трябва да се има предвид, че самотните родители са едва 2,5% от извадката, така че стабилната група от обществото, при която имаме силно позитивно влияние от работа към семейство са семейните лица.

    Децата както и техният брой също имат влияние върху добротоворното влияние на работата върху семейството. При лицата с едно и две деца това влияние е най-силно и е най-слабо при тези, които са без деца (30,4% имат по едно дете, 39,1% имат две деца; без деца са 27,9%, тези с три деца са 2,5%).

    Доброто влияние от страна на работата към семейството може да бъде силно затормозено и възпрепятствано от... намерението за напускане. За тези, които мислят да напуснат работа, за да съчетаят по-добре семейните и служебни ангажименти, работата има значимо по-слабо положително влияние върху семейството, в сравнение с тези, които не са мислили да напускат. И колкото по-често мисли човек да напусне работата си, толкова повече намалява позитивното влияние върху семейството. При тези, които са напускали вече работа, за да съчетаят по-добре професионалния и личен живот е налице по-слабо позитивно влияние на работата върху семейството, в сравнение с тези, които не са напускали (на 19,4% от българите им се е налагало да напуснат работата си, за да съчетаят по-добре служебни и семейни ангажименти). Тук причината по всяка вероятност е неудовлетвореността – ако човек смята, че работата му пречи, едва ли може да бъде удовлетворен от нея и да очаква тя да има положително въздействие върху семейството му.

    Съвсем логично, позитивното влияние на работата върху семейството зависи до голяма степен от удовлетвореността от работата. Като от цялостната удовлетвореност, с най-голямо значение и тежест за позитивно влияние на работата върху семейството е подкрепата от колеги и ръководители. Това означава, че типът отношения на работното място определя и качеството на влиянието на работата върху семейството.

    Удовлетвореността от семейството, макар и в по-малка степен, също определя и оказва влияние върху позитивното въздействие на работата върху семейството. Можем да направим извода, че благотворното въздействие на работата върху семейството започва от семейството. Връзката е семейство-работа-семейство.От това какви преживявания ще „занесе” човек на работното място зависи до голяма степен какви чувства и преживявания ще „върне” от работата в къщи. От удовлетвореността от семейството, с най-силно влияние са отношенията, изградени на основата на обич и любов – обич и любов, даващи кураж и сили, и в този смисъл – подкрепата от семейството. Ключовата дума тук е подкрепа. Еквивалент на това на работното място е подкрепата от колеги и ръководители. За да е налице добротворно влияние на работата върху семейството, зависи до голяма степен и от това семейството да цени и уважава труда и професията на човек и по достойнство да оценява свършеното. Същото важи в пълна сила и за работното място – когато шефовете и колегите оценяват по достойнство извършената от човек дейност.

    Колкото по-силно се чувства човек притиснат от служебни и семейни отговорности, толкова повече намалява и положителното въздействие на работата върху семейството. Особено, когато възприема семейните и служебни ангажименти като принуда, когато трябва да върши нещо, което не иска, но се налага – когато са възпрепятствани собствените му желания. Също така и когато има чувството, че заради задълженията в къщи и на работното място жертва собственото си развитие.

    Когато човек има нагласата, че трябва да избира между работа и семейство, не може да се справи еднакво добре и с двете, защото едното винаги върви по-добре, за сметка на другото, тогава намалява позитивното влияние на работата върху семейството.

     

    Изводи

    Добре е човек да познава призванието си и да го реализира в работата – тогава има най-силно положително влияние на работата върху семейството. Дори да не реализира своите качества и достойнства в работата си, то поне да обича и харесва това, което прави на работното си място. Резултатите доказват, че когато човек не обича това, с което се занимава по задължение на работното си място, тогава силно намалява и положителното въздействие на работата върху семейството, което от своя страна е предпоставка за възникване на отрицателен дисбаланс между работа и семейство.

    Колкото по-често човек мисли да напусне работата си, за да съчетае по-добре семейните и служебните задължения, толкова повече отслабва и положителното влияние на работата върху семейството. Честото мислене за напускане поражда напрежение и настройва човек отрицателно към работата му.

    За да имаме позитивно влияние на работата върху семейството, трябва да е налице и удовлетвореност от работата. А удовлетвореността от работа силно зависи от качеството на взаимоотношенията на работното място. Изводът е, че от това какъв тип взаимоотношения изграждаме с другите на работното място (както с колеги, така и с ръководители), зависи много какъв тип влияние ще бъде налице от работата към семейството.

     

    Негативно влияние на работата върху семейството

    Като цяло е налице умерено и преобладаващо средно по сила негативно влияние на работата върху семейството. Положителното влияние на работата върху семейството е два пъти по-силно от негативното! При 36,8% от извадката липсва негативно влияние в посока от работата към семейството. За близо 18% влиянието е слабо. За 3,4% негативното влияние в посока от работата към семейството е умерено силно и за 1,4% е много силно. Негативното влияние на работата върху семейството е по-силно от негативното влияние на семейството върху работата, като между двете има връзка и висока степен на взаимовлияние.

    Негативното въздействие на работата върху семейството няма връзка и не зависи от пол и образование. Влияе се леко от възрастта – с покачване на възрастта слабо се повишава и негативното влияние на работата върху семейството. От това категорично не може да се направи изводът, че с покачване на възрастта неминуемо настъпва повишаване на негативното влияние на работата върху семейството.

    Дали работата ще влияе негативно върху семейството, зависи и от поста, който човек заема в организацията. По-високия статуспредполага и по-висока степен на отрицателно влияние на работата върху семейството, като разликата между шефове и изпълнители е голяма. Интересното е, че при ръководителите беше налице макар и незначимо по-силно положително влияние от работата към семейството. Може ли да се твърди, че шефовете, поради поста си, имат и по-поляризирани емоции и преживявания на работното си място? Разлика между шефове и средно управленско ниво, както и между изпълнители и средно управленско ниво няма. Изпълнителите „носят” в къщи по-малко позитивно влияние от своята работа, но и значимо по-малко негативно влияние. На граф. 6 е показано негативното влияние на работата върху семейството, в зависимост от позицията в организацията.

     

    Графика 6.

    И в контекста на това влияние изпъква важността на причините, по които човек ходи на работа – тези, които се занимават с една дейност, само защото нямат по-добро предложение, търпят най-силно негативно влияние на работата върху семейството. Същите тези лица имаха и най-ниско положително влияние работата върху семейството.

    Тези, които мислят да напуснат работата си, за да съчетаят по-добре семейните и служебни задължения, понасят много по-силно отрицателно влияние от страна на работата към семействата си. И колкото по-често мисли човек за напускане, толкова по-интензивно става отрицателното влияние. Лицата, които вече са напускали една работа, заради затруднения при съчетаване на служебни и семейни ангажименти, също не са успели да си помогнат – при тях негативното влияние на работата върху семейството е по-силно, отколкото при тези, които не са напускали.

    Оставането в службата след края на работния ден, както и работата от къщи са фактори, които значително увеличават отрицателното влияние на работата върху семейството (на повече от 2/3 от българите им се е налагало да останат в службата след края на работния ден и на близо 1/3 им се е налагало да работят от къщи, за да се справят със служебните си задължения).

    Дали ще има негативно влияние на работата върху семейството, зависи и от семейния статус. Семейните лица имат най-висока степен на неблаготворно влияние на работата върху семейството. Това влияние е най-слабо при самотните родители и тези, които на семейно положение са отбелязали „друго”. За лицата с две деца отрицателното влияние работата върху семейството е значимо по-силно, отколкото за тези, които нямат деца.

    Напълно според предварителните очаквания, резултатите доказаха, че по-високата удовлетвореност от работата предопределя по-ниска степен на негативно влияние на работата върху семейството. И отново, добрите отношения с колеги и ръководство, в най-висока степен предотвратяват отрицателното влияние на работата върху семейството.

    От своя страна, по-високата удовлетвореност от семейството също понижава отрицателното влияние на работата върху семейството. В семейството също на преден план излизат отношенията, основани на взаимно доверие. Вероятно, защото доверието в семейните отношения поражда у човека чувство на сигурност, спокойствие и увереност, които му подсигуряват психологически комфорт и по време на работа.

    Негативното влияние на работата върху семейството силно се влияе и зависи от отношенията на родителите с децата (!!!). Колкото повече една личност позволява служебните ангажименти да се отразяват отрицателно на отношенията с децата, толкова повече тази личност ще търпи негативно влияние от работата върху семейството си. Вероятно обяснение е чувството за вина у родителите, че заради работата си не могат да бъдат пълноценни родители. Близо 50% от негативното влияние на работата върху семейството се определя от отношенията с децата! С най-голямо влияние са, когато заради изтощението от работа, човек просто няма сили да обърне внимание на детето си и когато е налице усещане, че заради тежестта на работата, се губи топлотата и близостта в отношенията с децата. Децата са от по-голямо значение за този тип влияние, дори когато семейните и служебни ангажименти се отразяват негативно на самата личност, макар че и от това как се чувства човек между служебните и семейни ангажименти, зависи много дали ще е налице негативно влияние на работата върху семейството. Колкото повече компромиси прави със себе си една личност, заради своите задължения в къщи и на работното място, толкова повече увеличава и вредното влияние на работата върху семейството. Това се отнася в най-висока степен в случаите, когато поради семейни и служебни ангажименти човек е лишен от избор с какво да се занимава(!), или когато паради прекалена заетост не може да се занимава с нещата, които обича.

    От друга страна, вредното въздействие на работата е в зависимост и от способността на човек да организира дейностите, с които е натоварен в работата и семейството. За Хората, които добре се организират в контекста на своите задължения, търпят много по-малко вредно въздействие от страна на работата върху семейството.

    Колкото повече човек живее и затвърждава нагласата, че не може да се справи еднакво добре със служебните и домашни задължения и че едното винаги е за сметка на другото, толкова повече се засилва отрицателното въздействие на работата върху семейството. Същият макар и малко по-слаб ефект има убеждението, че човек трябва да определи кое е по-важно за него – работата или семейството.

    С повишаване на негативното влияние на работата върху семейството, се влошава както психичното, така и физическото здраве на човек.

     

    Изводи

    Това, което изпъква на преден план, са отношенията с децата. Дори на пръв поглед да изглежда невероятно, но негативното влияние на работата върху семейството, силно зависи от това, дали човек има пълноценно общуване с децата си. И колкото повече позволява служебните и семейни ангажименти да пречат на пълноценното му общуване с децата, толкова повече ще се засилва и негативното влияние на работата върху семейството. За да се предотврати отрицателно влияние на работата върху семейството, първо човек е необходимо да бъде отговорен и пълноценен родител.

     

    Позитивно влияние на семейството върху работата

    От данните на процентното разпределение следва, че при 50,8% от лицата, взели участие в нашето изследване, е налице силно позитивно влияние от страна на семейството към работата., а за 35,3% влиянието е умерено. За 11,7% влиянието е по-скоро слабо. И при 2,2% от хората това влияние напълно липсва. Позитивното влияние на семейството върху работата е по-силно от позитивното въздействие на работата върху семейството. Позитивното влияние от семейството към работа и на работата към семейство са взаимосвързани – има силна връзка между тях и те зависят едно от друго. Семейството изпъква като по-силен позитивен източник, а работата като по-силен негативен. Данните за силата на позитивното влияние на семейството върху работата са показани на граф. 7.

     

    Графика 7.

     

    Положителното влияние на семейството върху работата не се влияе и не зависи от пол, възраст и образование.

    Позицията в организацията е фактор, но със слабо влияние върху позитивното влияние на семейството върху работа. Както е видно и от графиката, при българите като цяло е налице високо положително влияние на семейството върху работата, но при лицата, заемащи висши ръководни позиции в организациите, това влияние е по-силно, отколкото при лицата от по-ниските йерархични нива.

    Все пак положителното въздействие на семейството върху работата зависи в много по-голяма степен от причината, поради която работи човек. Тези, които се занимават с една работа по силата на принудата, просто защото нямат по-добро предложение, имат най-ниска степен на позитивно влияние на семейството върху работата. Положителният ефект на семейството върху работата е най-силен при тези, които намират работата си за свое призвание и при лицата, които винаги са искали да се занимават точно с тази дейност.

    Семейният статус е фактор със слабо влияние и при семейните лица имаме незначимо по-високо положително влияние. В семействата с едно и две деца също има незначимо по-силно позитивно влияние на семейството върху работата, в сравнение с тези, които са без деца или имат повече от две.

    Намерението за напускане и тук играе значима роля – положителното влияние на семейството върху работата е значимо по-слабо при лицата, които са мислили да напуснат работата си, за да съчетаят по-добре семейния и професионален живот. По-честото мислене за напускане затруднява и намалява позитивното влияние на семейството върху работата.

    Оставането на работното място след края на работния ден от своя страна предопределя по-ниско, по-слабо позитивно въздействие на семейството върху работата. Но работата от къщи, за да се справи човек със служебните си задължения, не вреди и не пречи на този тип влияние.

    Логично е удовлетвореността от семейството да е много силен фактор, който до голяма степен определя и влияе на позитивното влияние на семейството върху работата, и колкото по-високо е това удовлетворение толкова да е по-силно и доброто влияние от семейството към работата. Удовлетвореността от работата също е фактор, макар и по-слаб. Това показва силната взаимообусловеност, взаимообвързаност, най-вече силното взаимовлияние, между работа и семейство. Така например, колкото повече на работното си място човек чувства сигурност, породена от подкрепата на колеги и ръководители, толкова повече се засилва и положителното въздействие на семейството върху работата. И в семейството (от членовете на семейството), и на работното място (най-вече от ръководството) трудът и усилията на човек трябва да бъдат оценени по достойнство, защото от това зависят много удовлетвореността като цяло и хармоничният баланс между работа и семейство.

    За да съществува положително въздействие от семейството към работата, зависи и от това какви са отношенията на човек с децата му. Когато поради прекалена заетост със служебни ангажименти, родителите губят пълноценното общуване с децата си, тогава се увеличава и негативното влияние от семейството към работата. Близостта сдецата, топлотата и пълноценното общуване с тях спомагат да е налице по-силно положително влияние от семейството към работата. Когато човек има чувството, че заради служебни отговорности е допуснал пропуски във възпитанието на детето си, тогава намалява и позитивното въздействие на семейството към работата. Прави впечатление, че отношенията с децата влияят много по-силно на негативното въздействие на работата върху семейството – когато, най-общо казано, заради работата потърпевши са децата, тогава и самата работа много силно влияе отрицателно върху семейството. Докато, когато работата не пречи на родителите в общуването им с децата, това има по-слабо положително влияние върху позитивното въздействие на семейство върху работата.

    Колкото повече се засилва в човек убеждението, че не принадлежи на себе си и личното му развитие е в жертва на ангажиментите и задачите, с които се заема, и изобщо прави компромиси със себе си, заради служебни и семейни ангажименти, толкова повече намалява положителното въздействие на семейството върху работата.

    И тук нагласата, убеждението, че човек не може да се справи еднакво добре със семейните и служебни задължения и че едното е винаги за сметка на другото, понижава положителното въздействие на семейството върху работата.

     

    Изводи

    Отново се доказва значението на отношенията, които човек изгражда с децата си. Тези отношения влияят не само върху семейното благополучие, но вече доказано имат връзка и отражение върху много сфери и посоки от живота на личността.

    Доказа се и това, че когато човек е отдаден само на семейни и служебни задължения и ангажименти, и поради тях занемари себе си, спре да прави нещата, които обича, а само това, което трябва, когато най-общо казано няма време за себе си, всичко това има своето негативно отражение върху изграждането на хармоничен баланс между работа и семейство като цяло. Мислене, което предопределя, че човек е неспособен да се справи еднакво добре със семейни и служебни задачи, пречи на положителното влияние на семейството върху работата.

     

    Негативно влияние на семейството върху работата

    Налице е средно по сила негативно влияние на семейството към работата. Това се отнася за извадката като цяло. Цели 44,8% от българите са заявили, че такъв вид негативно влияние при тях не съществува. 39,6% са отговорили уклончиво за такъв вид влияние. За малко над 12,4% влиянието е слабо. И при 3,4% вече е налице силно отрицателно влияние на семейството върху работата. Данните за силата на негативното влияние на семейството върху работата са показани на граф. 8.

     

    Графика 8.

     

    Негативното влияние на семейството върху работата е значимо по-слабо, отколкото негативното влияние на работата върху семейството, като между двете има силна взаимозависимост и връзка. Негативното влияние и в двете посоки не е силно, но работата е по-мощен източник на отрицателно въздействие

    Дали ще е налице отрицателно влияние от семейството върху работата, не зависи от пола – и при жени, и при мъже силата на влиянието е почти еднаква.

    Възрастта е фактор с влияние върху отрицателното въздействие на семейството върху работата. С увеличаване на възрастта леко се повишава негативното въздействие на семейството върху работата (по-рязко повишаване до 35 години, след това едно съвсем леко покачване до 54 години и след това имаме по-ясно изразено повишение).

    Този тип влияние зависи и от образованието – семейството има най-силен негативен ефект върху работата при хората със средно образование и най-нисък при висшистите, като все пак разликата не е голяма. Няма разлика между хората с полувисше образование и останалите две групи.

    Няма никакво значение дали човек е от висшето ръководство на една организация, дали е от средно управленско ниво или е изпълнител, негативното влияние на семейството върху работата е с еднаква сила. Позицията в организацията не е фактор и от нея не зависи това влияние.

    Отново излиза на преден план важността на причината, поради която човек работи. При лицата, които са на една работа, просто защото нямат по-добро предложение, имаме най-силно отрицателно влияние на семейството върху работата. След тях са лицата, които работят заради парите. Най-ниско е при тези, които работят нещо, което винаги са искали, и при „кариеристите” – лицата, които работят, за да направят кариера.

    На много българи се налага да работят на повече от едно място по чисто икономически причини, но това има своите негативни последици – при тези, които работят на няколко места е налице много по-силно отрицателно въздействие на семейството върху работата, в сравнение с тези, които работят само на едно място.

    Желанието, намерението за напускане на една работа, за да бъдат по-добре съчетани семейни и служебни ангажименти, и в контекста на това влияние имат своето силно влияние. При тези, които желаят да напуснат една работа, за да съчетаят по-добре семеен и служебен живот, отрицателното влияние на семейството върху работата е значимо по-силно, отколкото при лицата, които не искат да напуснат. Около 9% от българите искат да напуснат работата си, защото имат трудности да балансират между семейните и служебни задължения. Те са по-ниско удовлетворени от работата си и незначимо по-неудовлетворени от семейството си, от лицата, които не иска да напускат работата си. Но и при тези, които вече са напускали една работа, за да съчетаят по-добре семеен и служебен живот, продължава да е налице по-силно отрицателно въздействие на семейството върху работата.

    По-ниската удовлетвореност от работата предизвиква и по-силно отрицателно влияние на семейството върху работата. Ако няма удовлетвореност от работата, това се „връща” на работното място и като отрицателно влияние на семейството върху работата. Разбира се удовлетвореността от семейството е много по-значим фактор, с много по-силно влияние върху този тип влияние. От работната среда, с най-голямо влияние отново са подкрепящите, позитивни отношения с колеги и ръководители – когато липсват или са слаби, тогава се увеличава и негативното влияние на семейството върху работата. Вторият по важност фактор е, когато шефът оценява по достойнство труда и усилията на отделния човек. Ако тази оценка липсва, това се „връща” на работното място, чрез отрицателно влияние на семейството върху работата. Разбира се и ниската заплата определя и една ниска удовлетвореност от работата, която от своя страна създава и висока степен на негативно влияние на семейството върху работата. В семейството, както и на работното място, като най-важни и определящи както позитивното, така и негативното влияние на семейството върху работата, са взаимоотношенията! Когато отношенията в едно семейство не са основани на взаимно доверие, това означава и силно негативно влияние на семейството върху работата. И в семейството също е необходимо усилията и труда на човек да бъдат оценени по достойнство от другите. От особено значение е също човек да приема семейството си такова, каквото е.

    Основната причина за наличие на негативно влияние на семейството върху работата са отношенията с децата. Когато, поради тежестта на служебните задължения, човек не общува пълноценно с децата си, това се връща на работното място, чрез засилващо се негативно влияние на семейството върху работата (тогава семейството най-силно пречи, вреди на работата). Дори, когато самата личност е жертва на своите ангажименти в къщи и на работното място и най-общо казано няма време за себе си, влиянието не е толкова силно, колкото когато са потърпевши децата. Особено силно влияние има, когато човек, заради тежестта на работата си, започва да губи топлотата и близостта в отношението с детето си (!!!), има усещането, че не се справя с възпитанието и когато детето му не може да сподели важни за него неща. Когато, най-общо казано, е нарушено общуването с детето. Семейството започва да пречи и вреди все по-силно на работата и когато човек е лишен от избор с какво да се занимава (сблъсъкът е между „трябва” и „искам”) и има чувството, че заради задачите и ангажиментите в къщи и на работа е спрял своето личностово развитие и тъпче на място.

    Когато човек си постави дилемата или работа, или семейство и трябва да избере кое по-важно за него, защото едното винаги върви по-добре, за сметка на другото, тогава се увеличава и отрицателното влияние на семейството върху работата. Но това влияние се засилва още повече, когато човек е с нагласата, че не е в състояние да се справи успешно със задълженията си и на двете места, че ако се справя добре на работното място, тогава няма да се справи добре в къщи и обратното! Тази нагласа е вредна и пречи на човек да бъде ефективен в къщи и в професията.

     

    Извод

    Резултатите от нашето изследване показват, че позитивното влияние на семейството върху работата зависи най-много от позитивното влияние на работата върху семейството – те си влияят и се определят взаимно. Но негативното влияние на семейството върху работата не зависи и не се определя в най-висока степен от негативното влияние на работата върху семейството, а от характера на отношенията с децата! Когато, заради работни ангажименти страдат отношенията с децата, тогава нараства и негативното влияние на семейството върху работата!

    Очевидно е, че дилемата „или работа, или семейство” има отрицателен ефект и повишава силата на негативното влияние от семейството към работата. Изводът е, че човек не трябва да избира между двете и да взима решение кое е по-важно за него, за да концентрира върху него усилията си. Въпросът не бива да се поставя работа илисемейство, а работа исемейство.

     

    Негативно влияние от работа към семейство и от семейство към работа

    Остър конфликт

    Остър конфликт между работа и семейство имаме при едва 3,1% от българите. Необходимо да се отбележи, че позитивното влияние и в двете посоки между работа и семейство е много по-силно, отколкото негативното влияние между тях. Данните за силата на негативното влияние между работа и семейство показани на граф. 9.

     

    Графика 9.

     

    От нашите данни следва, че от семейството в много по-голяма степен, отколкото от работата зависи, да се постигне хармоничен баланс между работа и семейство и да се избегне остър конфликт между тях – силно негативно влияние и в двете посоки. Интересното е, че за жените удовлетвореността от работата има по-голямо значение за понижаване на конфликта работа-семейство, отколкото за мъжете. При мъжете удовлетворението от работата има нищожно малка роля за понижаване на този конфликт. Резултатът опровергава един отдавна възприет стереотип в отношението към половете – че за мъжете е по-типично да бъдат ориентирани към кариерата си, а за жените – към семейството.

    Двустранното негативно влияние между работа и семейство зависи от възрастта, като тенденцията е с покачване на възрастта, то да се повишава.

    Много слабо зависи и от позицията в организацията – по-характерен е за висшето ръководно ниво, отколкото за изпълнителското.

    Работещите по принуда, защото нямат по-добро предложение, имат повече и по-силно негативно влияние между работа и семейство, отколкото тези, които смятат, че работата им е точно такава, каквато винаги са искали.

    Децата и техният брой също са фактор с влияние върху негативното взаимовлияние между работа и семейство. То е най-силно в семействата с едно и две деца и най-слабо при тези, които нямат деца. Прави впечатление, че при лицата с 3 деца това влияние е по-слабо, отколкото при онези с едно и две деца.

    На колкото повече места работи човек, толкова повече се засилва вредното взаимовлияние между работа и семейство. Но ситуацията е такава, че много българи просто са принудени да работят на повече от едно място. Икономическата ситуация в страната в случая излиза на преден план като фактор, засилващ и това отрицателно взаимно влияние между работа и семейство.

    Тези, които имат намерение да напуснат една организация за по-добро съчетаване на семеен и професионален живот, имат и много по-силно негативно влияние в двете посоки между работа и семейство. Те са много по-потърпевши от този конфликт. Близо 9% от българите мислят да напуснат работата си и имат този проблем. И колкото по-често мисли да напусне един човек, толкова повече ще се засилва негативното влияние и в двете посоки между работа и семейство. Нашите резултати показват, че и тези, които вече са напускали работа по същите причини, също имат много по-силно отрицателно влияние между работа и семейство, в сравнение с тези, които не са напускали.

    Оставането в службата след края на работното време е силен фактор/причина за възникване на остър конфликт и негативно влияние между работа и семейство – тези, които остават на работното си място след приключване на работния ден, имат много по-силно отрицателно влияние между работа и семейство. Също очакван резултат – при лицата, които работят от къщи, за да се справят със служебните си ангажименти, има много по-силно вредно влияние между работа и семейство, в сравнение с тези, които не го правят.

    Ако едно семейство има грижата за възрастен родител, тогава е много по-вероятно да възникне и по-силен конфликт, и отрицателно влияние между работа и семейство. Това разбира се не означава, че е задължително да настъпи такъв конфликт там, където е налице грижа за възрастен човек.

    И още един път резултатите потвърдиха значението на отношенията на родителите с децата. Колкото повече децата са потърпевши от заетостта на своите родители със служебни ангажименти, толкова по-силен и остър е конфликтът между работа и семейство и нараства отрицателното взаимовлияние между тях! Този конфликт нараства особено силно, когато възникват проблеми с възпитанието на децата, когато човек има чувството, че изпуска важни моменти от живота на детето си, заради своята постоянна заетост със служебни задачи, когато е затруднено общуването с детето и най-вече, когато се губи топлотата и близостта в общуването с детето/децата.

    Дали ще има конфликт между работа и семейство и влиянието между тях ще е негативно и в двете посоки, зависи в голяма степен и от това, доколко човек, образно казано, има възможност свободно да „диша”. Колкото повече се чувстват хората притиснати от служебни и семейни задачи и ангажименти, толкова повече нараства конфликтът между работа и семейство и отрицателното влияние между тях. Особено когато човек не е в състояние да направи свободен избор с какво да се занимава и има чувството, че се върти в омагьосания кръг между работа и семейство и личното му развитие е спряло.

    От способността на личността да се самоорганизира зависи много дали ще съществува конфликт между работа и семейство. Когато човек ясно разграничава проблемите и задачите в къщи и на работното място и не позволява те да си влияят едно на друго, когато контролира и организира дейностите си и на двете места, тогава силно намалява и отрицателното взаимовлияние между тях.

    Резултатите ни показаха, че човек не бива да живее с мисълта, че е необходимо да направи избор между работа и семейство и даде приоритет на едното от тях пред другото. Подобно мислене само влошава нещата. Когато се засилва убеждението, че човек не може да се справи еднакво добре и в къщи, и на работно място, и едното винаги върви по-добре за сметка на другото, тогава се повишава силно отрицателното повлияване работа-семейство и в двете посоки.

    Напълно според нашите допускания, резултатите доказаха категорично, че негативното взаимовлияние между работа и семейство силно влошава физическото и психично здраве на личността.

               

    Изводи

    От семейството зависи много повече дали ще има конфликт работа-семейство. И отново на преден план изпъква значението на отношенията между хората – и в семейството, и на работното място. Качеството на тези отношения от една страна определя степента на удовлетвореност от работа и семейство, и от друга, предотвратява възникването на конфликт между тях. На работното място – това са добрите отношения, даващи подкрепа и сигурност по вертикалата и по хоризонталата, т.е. с колеги и ръководители. В семейството – отношенията, основани на доверие, подкрепа и обич.

    Колкото по-хармонични са отношенията с децата, толкова повече ще намалява конфликтът между работа и семейство.

    Когато човек живее с убеждението, че е способен да се справи еднакво добре и в къщи, и на работното място, тогава ще намалява и конфликтът работа-семейство.

    По същината си конфликтът работа-семейство е конфликт вътре в самия човек и в този смисъл е добре когато човек запазва и следва личните си интереси, хубавите си навици (като срещите с добри приятели например), не погубва собственото с лично развитие – всичко това намалява силата на негативното взаимовлияние между работа-семейство.

     

    Позитивно влияние между работа и семейство и в двете посоки

    Хармонично и позитивно взаимодействие между тях

    Едва при 1,6% от българите положително повлияване между работа и семейство липсва или е нищожно слабо. При 12,3% е налице слабо позитивно взаимовлияние. За 34,2% влиянието е умерено силно и силно. Данните за силата на позитивното взаимовлияние между работа и семейство са показани на граф. 10.

     

    Графика 10.

    Хармоничният баланс и положително взаимовлияние между работа и семейство не зависят от пола на човек, от неговото образование или възраст. Дали ще е налице такова взаимовлияние зависи обаче от позицията, която човек заема в организацията –при лицата от висшето ръководно ниво имаме значимо по-високо положително взаимовлияние между работа и семейство и в двете посоки, отколкото при представителите от средното управленско ниво и най-вече, в сравнение с изпълнителите.

    Както и на много места по-горе, причините, мотивите, които карат човек да ходи на работа имат влияние и тук, и определят до голяма степен положителното взаимовлияние между работа и семейство. То е най-силно при тези, които считат работата си за свое призвание, много леко намалява при тези, които винаги са искали да работят това, с което се занимават, малко по-слабо е при тези, които работят само заради кариерата си, намалява още повече при работещите само за заплатата и е най-слабо при онези, които работят просто, защото нямат по-добро предложение.

    За да потече позитивно влияние между работа и семейство и в двете посоки зависи и от семейното положение – при семейните то е най-високо, значимо по-силно, отколкото при тези, посочили „друго” (от анализа са изолирани самотните родители, поради малкия брой участници изследването, които имат такъв статус). В семействата с едно и две деца е налице най-силно положително влияние между работа и семейство, малко по-ниско при тези с три деца и най-ниско при лицата без деца.

    Мисълта и желанието за напускане на работа за по-успешно справяне със семейни и служебни ангажименти, също имат важна роля и значение, но и тук влияят негативно. При лицата, мислещи да напуснат, за да съчетаят по-добре семейния и професионален живот, имаме по-слабо положително взаимовлияние между работа и семейство, в сравнение с тези, които не имали намерение да го направят. И колкото по-често мисли човек за напускане, толкова повече се понижава това въздействие. При вече напускалите работа, за да съчетаят по-добре работа и семейство, има по-ниско положително взаимодействие работа-семейство, в сравнение с тези, които не са го правили.

    Логично е хармоничното и положително взаимодействие между работа и семейство да зависи от удовлетвореността и от двете, но семейството е по-силният и значим фактор, който определя това взаимодействие. Когато отношенията в едно семейство са на основата на обич и доверие (!), когато по достойнство се ценят трудът и усилията на всеки, това се отразява благотворно не само на самото семейство, но влияе позитивно и помага за изграждането на хармоничен баланс между работа и семейство. А от работната среда – зависи най-много от подкрепата от колеги и ръководители, работата да е от значение за човек и шефовете да оценяват труда и усилията на подчинените си.

    В контекста на хармоничния баланс между работа и семейство и положително взаимовлияние между тях, отново излиза на преден план значението на отношенията на родителите с децата им. Когато служебните ангажименти не пречат на пълноценното общуване с децата, тогава се повишава и хармоничното и положително взаимодействие между работа и семейство (но трябва да се отбележи, че от качеството на отношенията с децата много повече зависи негативното взаимовлияние между работа и семейство). Когато човек се справя добре с възпитанието на децата си, има топлота и близост в отношението му с тях, има пълноценно общуване, това се отразява и на положителното взаимовлияние между неговото семейство и работата му.

    Все пак положителното влияние между работа и семейство зависи до голяма степен и от това доколко човек има възможност до избира с какво да се занимава, когато личностовото му развитие не затруднено, когато има време да се занимава с нещата, които харесва и обича. Когато ангажиментите в семейството и на работното място не се отразяват негативно на личността, тогава и положителното влияние между работа и семейство се засилва.

    Когато е налице положително взаимодействие между работа и семейство това има своето макар и не много силно подобряване на психичното и физическо здраве на личността.

     

    Извод

    Качеството на човешките отношения отново излиза на преден план като фактор, който до голяма степен определя вида на влиянието и взаимодействието между работа и семейство.

     

    Преобладаващ тип чувства и преживявания

    на работното място и в семейството

    Основният въпрос тук е: как се чувства обикновено човек в семейството си и на работното място.

    Макар че проследихме един и същи тип преживявания и емоции и в семейна, и работна среда, резултатите показват интересна разлика – докато състоянията на работното място са ясно и точно разграничени на положителни и отрицателни чувства и емоции, т.е. налице са два основни типа, то същите състояния/емоции в семейна среда определят една по-сложна от психологическа гледна точка структура – налице са три групи преживявания. В семейството отрицателните преживявания се разделят на две основни групи, като в първата попадат чувства като самота, отчаяние, вина, унижение(!), униние, пренебрежение(!), обезкуражение, чувството, че човек е нещастен(!). Това са по-дълбоки, по-трайни състояния. Втората група можем условно да наречем „стресова” и е определена от чувствата раздразнение, тревожност(!), напрежение, угриженост, обезпокоение(!) (удивителните означават, че това са емоции/състояния, които имат високо тегло вътре във фактора и в най-висока степен го определят). Всички тези чувства, емоции, преживявания на работното място представляват една група. Положителните преживявания и на работното място, и в семейството хармонично се обединяват в една група и това са чувствата на щастие, радост, въодушевление, жизненост, доволство.

     

    Графика 11.

     

    От негативните преживявания на работното си място българинът най-често се чувства угрижен, напрегнат, разтревожен и обезпокоен. Прави впечатление, че положителните преживявания и емоции са преобладаващи и доминират на работното място и балансът е в тяхна полза. Цели 51,7% от българите се чувстват често или винаги щастливи на работното си място, но 13,1% или никога, или рядко са изпитвали щастие. Винаги радост на работното място изпитват 9,2% от българите. Често я изживяват 43,3%. Понякога са радостни 35,5%, докато 12,1% никога или рядко изпитват радост. Винаги доволни на работното си място са 9% от българите, но 3,1% никога не са изпитвали задоволство. Съотношението положителни и отрицателни емоции и преживяния на работното място е показано на граф. 12.

     

    Графика 12.

    След като установихме, че за повечето българи емоционалният баланс и в семейството, и на работното място е в полза на положителните преживявания, за нас представляваше интерес да установим състоянието на емоционалния баланс между работа и семейство. На кое от двете места едни и същи емоции и състояния са по-често преживявани? Дали в дома си или на работното място, без значение къде, българинът еднакво често се чувства самотен, отчаян, тъжен, разтревожен, угрижен и нещастен. Тези състояния не зависят и не са породени от някое конкретно място, което може да се изтълкува, че са постоянни състояния на българите, но би било голяма грешка да се твърди, че българите са по принцип такива. За повечето измерени от нас отрицателни емоции установихме, че те значимо по-често се преживяват на работното място. Така например българите на работното си място много по-често се чувстват ядосани, пренебрегнати, разочаровани, напрегнати, унизени и гневни, отколкото в семейството си. Интересното е, че на работното си място много по-рядко се сърдят, отколкото в къщи. Резултатите от сравнението между работа и семейство по отношение на отрицателните преживявания са показани на граф. 13.

     

    Графика 13.

    От друга страна установихме, че в семейството много по-често, отколкото на работното място, се изживяват всичките измерени от нас положителни емоции и състояния. В семейството си българите много по-често са щастливи, радостни, жизнени, доволни и въодушевени, отколкото на работното си място. Резултатите от това сравнение са показани на граф. 14.

     

    Графика 14.

    Първият извод, който се налага от само себе си е, че семейството е източник на положителни емоции, а работата на отрицателни, който е и потенциално погрешен, защото и в семейството, и на работното място се изпитва и преживява пъстра палитра от емоции, но в семейството по-често преобладават позитивните състояния.

    Другото, което според нас е много важно и категорично беше потвърдено от нашите резултати, е силната връзка и взаимно влияние между емоциите и преживяванията в семейството и на работното място – те зависят до голяма степен едни от други.

    Все пак и с тези резултати се потвърди, че семейството за българите има първостепенно и определящо значение за баланса между работа и семейство.

     

    Успешно справяне със семейни и работни задължения

    Хармоничен баланс между работа и семейство

    При започване на изследването ни интересуваше също до каква степен балансът между работа и семейство е под контрола и зависи от способността на личността да се справя със своите задачи и отговорности. Искахме да разберем и какви са другите условия, необходими за изграждането на едни хармоничен баланс между работа и семейство. Също така ни вълнуваше въпросът кое е по-важното за този баланс, от кое зависи повече – от семейството или от работата? Съвсем логично е очакването успешното справяне с ангажиментите в семейството и на работното място да зависи от типа влияние между тях. От получените данни следва, че отсъствието на конфликт между работа и семейство, успешното справяне с домашни и служебни ангажименти зависят в голяма степен от това, доколко е налице положително въздействие от семейството към работата. Позитивното въздействие на работата върху семейството е далеч по-слаб фактор с много слабо въздействие. От семейството в много по-голяма степен зависи човек да съумее да съчетае задачите и ангажиментите си на работното място и в къщи. От своя страна очаквано негативните влияния от работа към семейство и от семейство към работа пречат на хармоничното балансиране между работа и семейство. Силата им на въздействие е почти идентична, като негативното въздействие на семейството е незначимо по-високо.

    Резултатите доказаха също, че удовлетвореността и от работата, и семейството са фактори, от които зависи успешното справяне със семейни и служебни ангажименти и предотвратяване на конфликт между тях, като това зависи в по-голяма степен от удовлетвореността от семейството. Успешното съвместяване на служебни и лични ангажименти се определя и зависи до голяма степен от това, доколко има доверие между членовете на едно семейство, доколко всеки получава уважение и признание за това, което прави за и в семейството си. Зависи и от това човек да приема семейството си такова каквото е (ако човек има едно семейство, а иска и желае то да бъде друго, различно от това, което е, това неминуемо цялостно би се отразило негативно на семейството). Факторите, които на работното място стимулират човек и му помагат да се справи успешно със семейни и служебни ангажименти, са възможността за развитие, да има ръководители, които по достойнство оценяват усилията и вложения труд, разбира се доброто заплащане, но най-силният фактор е чувството на сигурност, породено от подкрепата на колеги и ръководители (подкрепа по хоризонталата и по вертикалата).

    Нагласата, че не е възможно човек да се справи еднакво добре със семейни и служебни дейности и задачи и че винаги едното е за сметка на другото, че трябва да избере кое е по-важно за него – работа или семейство, оказва отрицателно въздействие и пречи на успешното балансиране между работа и семейство.

    Според участниците в изследването, когато се появи конфликт между работа и семейство, за неговото преодоляване и стигане до хармонично съвместяване на домашни и служебни ангажименти спомага промяната в организиране на дейностите, да се потърси помощ от близки и роднини, както и да се потърси съдействие от ръководството. Изводът, който може да се направи е, че според мнозинството от хората, конфликтът между работа и семейство възниква в резултат на организиране на дейностите – например разминаването/голямата разлика/ между организационни цели и лични ангажименти. Получава се така, че човекът се съобразява с организацията, а не организацията с човека. Понятието хуманна организация трябва да се изпълни със съдържание – очевидно човек не е в центъра на човешката дейност. Помощ се търси от близки и роднини. Очевидно проблемът възниква от невъзможността да се изпълняват едновременно двата вида задължения. Вероятно усъвършенстване на методиката на организиране на дейностите би неутрализирало и предотвратило до голяма степен възникване на конфликт между работа и семейство.

    Успешното справяне с ангажиментите и задачите в семейството и на работното място, не зависи от пола на човек, от неговото образование или позиция в организацията, но зависи от мотивите, причините, поради които човек ходи на работа. Най-добре се справят тези, за които работата е призвание, както и лицата, за които работата им е точно такава, каквато винаги са я искали. Значимо по-зле се справят тези, които работят по принуда, просто, защото нямат по-добро предложение, както и работещите само заради заплатата.

    Намерението за напускане на работа влияе отрицателно върху успешното справяне със семейни и служебни отговорности и пречи за създаването на хармоничен баланс между тях. Лицата, които имат намерение да напуснат работата си, за да съчетаят по-добре семеен и професионален живот, се справят по-зле, в сравнение с тези, които нямат такова намерение. Интересното е, че и тези, които вече са напускали работа по същите причини, много по-трудно създават добър баланс между работа и семейство и не се справят така добре със задълженията си както тези, които никога не са напускали.

    Оставането на работното място след края на работния ден, има негативно влияние върху успешното справяне и съвместяване служебни и семейни ангажименти. От нашите резултати следва, че е по-добре човек да работи от къщи, отколкото да остане на работното си място след края на работния ден.

    Направените от нас анализи отново изведоха на преден план значението и ролята на децата за успешното справяне със задачите и отговорностите в семейството и на работното място. Колкото повече служебните задължения пречат на един родител в общуването му с децата, колкото повече се губи топлотата и близостта в отношенията му с тях, толкова по-трудно става за този родител да изгради хармония между работа и семейство и да се справи успешно и на двете места. Същото е и когато, заради работата си, един родител има чувството, че не се справя с възпитанието на децата си. Също така, когато човек се чувства притиснат от служебни и семейни задължения и най-общо казано няма време за себе си, когато прави компромиси със своите интереси и предпочитания, тогава има затруднения да се справи успешно със задачите в къщи и на работното място. Буди интерес фактът, че децата са по-важният и силен фактор за установяване на хармония между семейство и работа.

    Получените от нас резултати доказаха, че в случаите, когато няма добър баланс между работа и семейство и се появи конфликт между тях, от голямо значение е човек да получи съдействие от ръководството, за да се справи успешно с положението. Постигнатите от нас резултати показаха, че позитивната оценка на шефовете влияе върху добрата самоорганизация на личността за успешно и ефективно съвместяване на служебни и семейни задачи и ангажименти и, в този смисъл, за предотвратяване на конфликт между тях. Но по-силният фактор, който въздейства за хармонично съвместяване на работа и семейство и подсигурява липса на конфликт, е чувството на сигурност по време на работа, породено от подкрепата на ръководители и колеги. И това е поредното доказателство за силата и значението на човешките отношения!

     

    Изводи

    Това, което излиза на преден план от направените анализи е огромното значение на отношенията – в къщи и на работното място. Отношенията между хората определят до голяма степен удовлетвореността и от работа, и от семейство, а тя от своя страна определя и хармоничния баланс между тях. От качеството на взаимоотношенията зависи много доброто справяне със семейни и професионални ангажименти.

    Отношения:

    • с членовете на семейството;
    • специално с децата;
    • с колеги и ръководители;
    • към себе си (как се отнасяме към живота си като цяло и към личностовото си развитие например).

    Добрите и пълноценни отношения с децата са необходими, за да изгради човек по-хармоничен баланс между работа и семейство и да предотврати конфликт между тях, необходими са, за да се справя по-добре и на едното и на другото място... Добри отношения в семейството са необходими, за да повлияе то положително на работата, както и работата да повлияе положително на семейството. Добри отношения на работното място с колеги и ръководители – за да има човек чувство на сигурност и подкрепа, за да бъде удовлетворен от работата си и да създаде позитивно влияние върху семейството. От добрите отношения зависи човек да бъде щастлив в къщи на работно място, както и да бъде в добро психично и физическо здраве. Отношенията между работата и семейството се определят в голяма степен от отношенията между хората. Семейство и работа взаимно се определят, те образуват една цялост – не е възможно да бъдат рязко разграничени и отношенията между тях да бъдат опростенчески сведени до положителни или отрицателния влияния, защото отношенията между хората са много по-сложни и дълбоки от определен тип влияния. Смисълът на семейството и работата се дава от личността. Затова и проблемът между тях е в голяма степен личностов проблем. Балансът работа-семейство по същината си означава баланс на личността между работа и семейство. Балансът работа-семейство се губи, когато няма баланс между тях вътре в личността.

    Работата и семейството, това е един огледален свят – и на едното, и на другото място повечето пъти най-важните неща са едни и същи. За да е налице хармония между тях е необходимо преди всичко добри отношения между хората и на едното и на другото място. Необходимо е трудът на човека да бъде оценяван по достойнство и на работното място (от шефове и колеги) и от семейството. Човек да чувства подкрепа и на работното място, и в къщи. В този смисъл е добре да има повече близост в отношенията между ръководството и изпълнителите. Срещи, на които да се общува на личностово ниво, а не по строго официален начин, чрез документи и разпоредби например. На повечето места служителите познават само по име хората от ръководството, но не ги познават като личности. В такъв случай е трудно да се изпълни това толкова важно условие за оценяване по достойнство на вложения труд. И на такива срещи може да се изпълни и другото важно условие, което има пряко отношение към баланса между работа и семейство – човек да чувства подкрепата на колеги и ръководство. Още повече, че с подобни срещи се засилва чувството за съобщност, в името на обща кауза.

    За добрия баланс между работа и семейство е необходимо човек да работи това, което иска, това, което харесва и обича, разбира се, доколкото обстоятелствата позволяват. Хората, които работят по принуда, просто, защото липсва по-добро предложение, са най-малко удовлетворени от работата (много силно понижена удовлетвореност от работата), по-неудовлетворени са и от семейството и при тях е най-слабо положителното взаимодействие между работа и семейство. От друга страна, негативното взаимодействие между работа и семейство при тях е най-силно.

    Когато работа и семейство взаимно си пречат, напускането на работа не винаги е най-доброто решение. Колкото по-често човек мисли да напусне работата си, за да съчетае по-добре семейните и служебните задължения, толкова повече се разстройва и хармоничният баланс работа-семейство – намаляват положителните влияния между тях и се увеличават негативните. А и фактите показват, че напускането не оказва очаквания добър ефект. Това не означава, че човек не трябва да се възползва от всяка добра оферта за добра работа, но и не трябва решението да бъде „само новата работа ще помогне”.

    Друг фактор, помагащ за установяване на хармоничен баланс между работа и семейство е, когато човек намери начин, в контекста на семейните и служебни задължения, образно казано, да бъде себе си, т.е. да има време за себе си и да прави това, което обича и харесва.

    Както вече отбелязахме, дилемата „работа или семейство” има отрицателен ефект и пречи на човек да се справи успешно с ангажиментите си в семейството и на работното място. Мислене, че едното винаги ще върви по-добре за сметка на другото не помага за изграждането на хармонично взаимодействие между работа и семейство. Изводът е, че човек не трябва да избира между двете и да взима решение кое е по-важно за него, за да концентрира върху него усилията си. Въпросът не бива да се поставя: работа илисемейство, а работа исемейство.

    Изводите, които направихме тук са на основата на нашето изследване и на фактите получени от нашите резултати. Даваме си добре сметка, че те са по-психологически ориентирани. С това в никакъв случай не искаме да омаловажим и останалите фактори, които определят и от които зависи успешното съчетаване на семейни и служебни отговорности, като например формално зададените условия в една организация. Но не бихме искали проблемът при съчетаване на семеен и професионален живот да бъде свеждан до дефицит на време и на това да се гледа като на основна причина за поява на проблем между работа и семейство. Даваме си сметка, че доброто и хармонично съчетаване на семеен и професионален живот е съчетание от личностови качества и подкрепящи външни условия, свързани с най-общо казано с организационната култура. Затова и според нас, съчетаването на семейния и професионален живот е необходимо да стане част от организационната култура на всяка една фирма и организация. Например, въвеждането на официално зададени и редовно провеждани дискусии на теми, свързани баланса между работа и семейство. Например, да се информират служителите за последни научни изследвания по въпроса и за въвеждането на успешни практики по света. Както и да се инициират такива практики чрез предложения от самите работещи. Това според нас би представлявало задължителна част от културата на едни по-хуманни организации. Употребяваме термина хуманни организации, защото в днешно време се наблюдава един парадокс – от една страна се говори и пише много за човешките права, но самия човек не е най-важният в една организация – най-важни са целите (понякога служителите дори не са запознати с тях) и тяхното постигане, а човек е средството за тяхното постигане. И за да се постигнат тези цели, в много организации се създава обстановка на остра конкурентност между служителите. В такава обстановка човек много трудно ще получи или ще даде подкрепа или добро отношение. Излиза че организациите имат по-голяма ценност от самите хора, работещи там. В днешно време например, много работодатели просто изнудват работниците си като ги принуждават да работят извънредно, а този вид труд, както бе показано и от нашите резултати, оказва отрицателно влияние при балансиране на семейния и професионален живот. Въвеждането на законова основа кога и при какви условия може да се поиска извънреден труд, би решило този проблем.

    Убедени сме, че успешното балансиране на семеен и професионален живот до голяма степен би се решило от съвместните усилия на работодатели, служители, синдикати, специалисти по човешки ресурси, учени от обществените науки, които изследват и разработват този проблем.

     

     

     

     

     

     


    0 0

    Казвам се Никола Каравасилев и в началото на месец март тази година участвах в един международен обмен, наречен „Better together”, проведен във Вегерска горка, Полша, чиито партньор е Форум Наука”. В следващите редове ще Ви разкажа за това наистина уникално преживяване!

                Всичко започна на 5-ти март вечерта, когато аз и Христина (другият участник от България) пристигнахме на летището в гр. Краков. Бяхме любезно посрещнати от организаторите на събитието и откарани в град Вегерска горка (който според местните жители е селоJ). То се намира близо то точката, където границите на Полша, Чехия и Словакия се пресичат. Гледката към Татрите, която се разкрива от там е наистина прекрасна! Местните хора, както ще видим по-натам в моя разказ, се оказаха изключително любезни.

                 Нашите активности започнаха на следващия ден, сутринта. Тогава, главният организатор Малгожата Мил (или просто Малгоша) ни каза за първи път „Моля, направете кръг!”, изречение, което стана нещо като символ на събитието. През следващите няколко часа бяха организирани различни игри, в които целта беше да се запознаем един с друг. Първото нещо, което аз никога няма да забравя бе една игра в която играхме през следобеда същия ден. Всички участници бяхме разделени на няколко отбора и всеки отбор трябваше да напише и изиграе история в която принцеса и принц наблюдават заедно небето, пиейки розово вино. Също трябваше да построим замък, използвайки само царевични пръчици и да направим постер на отборите си. Аз бях „дизайнера” на нашия замък и, разбира се, бях провъзгласен за принц. Моята принцеса беше Джовани от Италия (типичен Сицилиански мачоJ). Беше много забавно, когато трябваше да изиграем някакъв танц пред другите участници. Същата вечер бяха представени три от държавите, участващи в проекта: Румъния, Северна Ирландия и Гърция.

                На следващия ден сутринта, на нас беше поставена една много специална мисия: да търгуваме с местните хора, но ... без пари! В началото на деня ние бяхме разделени на отбори и всеки отбор получи по едно най-обикновено сурово яйце. И така, нашата задача бе да се опитаме да получим нещо ценно, в замяна на това яйце, без да използваме никакви пари. Ако трябва да съм честен, в началото бях много скептичен. С течение на мисията, обаче, нашият отбор реализира 22 сделки в местните магазини и дори с хората, живеещи в селото (една дама дори ни даде чорапите на мъжа си, като в замяна получи от нас буркан с конфотюр). В крайна сметка, ние бяхме получили повече от десет различни предмета, сред които: флаш-памет, подкова (която решихме да бъде талисманът на нашия отбор), шал и т.н. Според мен, моралният извод от мисията ни е съвсем ясен: ние, всъщност, нямаме нужда от пари, банките имат нужда от тях, за да манипулират целия свят!

                Същата вечер, Христина и аз, трябваше да представим нашата страна – България. За целта, бяхме донесли някои типични за нас храни: луканка, лютеница, халва и българско бяло сирене и разбира се, добре известната ракия. Ние също така, танцувахме хоро пред другите участници. Е, мога да кажа, че това бе първият път в който танцувам пред публика и сенадявам следващия път да съм значително по-добърJ. Спомням си как, докато ядеше луканка с лютеница, Малгоша ми каза, че според нея трябва да сме много щастливи от това, че живеем в страна в която това е традиционна храна. Всъщност, всички участници бяха наистина впечатлени от нашите храни и най-вече, разбира се, от ракията ниJ.

                Започнахме последния ден на проекта (8-ми март) с презентации за институциите, които ни изпращат в Полша. Трябваше да изработим постер и тук аз бих искал искрено да благодаря на Хриси за нейните гениални дизайнерски способности! Продължихме с дискусия относно това как трябва да се подготвя един проект. Това наистина ми беше полезно, защото рано или късно ще ми се наложи да подготвям проект. В края на деня имахме свободно време за разходка из града (добре де, селотоJ).

                Следващото незабравимо нещо бе новият танц, който научих. По време на последната вечер, домакините от Полша ни научиха да танцуваме ‘белгийка’. Това беше едно от най-забавните неща, които съм правил в живота си!

                На следващия ден трябваше да се заминаваме. След прощаването, в полски стил (целувайки дамите три пътиJ)ние бяхме откарани в Краков, където пркарахме няколко часа. Хриси, Нина от Чехия и аз направихме разходка из историческия център на града, който според мен е едно от най-красивите места в Европа.

                На 9-ти март следобед летяхме обратно за София.

                В заключение, бих могъл да кажа, че този проект беше едно наистина интересно, забавно събитие, което определено ме направи по-широкоскроен. За мен бе огромно удоволствие да срещна толкова нови и интересни хора от различни европейски държави, сред които да намеря много нови приятели.

     

                Бих искал да благодаря на институцията, която бе домакин на този обмен „Association for active people” за отличната организация. Не на последно място бих искал да изкажа и своята огромна благодарност към Петър и Росен Теодосиеви и Сдружение "Форум Наука", които ми предложиха да участвам в това невероятно събитие! Вярвам, че в в бъдеще ще работим по подобни проекти.


    Polsha1.jpg

    Никола и Христина

     

     

    Polsha2.jpg


    0 0

     

     

    Автор: Милена Бербенкова

     

    В началото на март БГ Наука взе участие в още един младежки проект. Този път мястото на действие е Ескишехир, Турция, а темата: “A Reason For Youth Unemployment: Job Discrimination” (“Причина за младежката безработица: дискриминация на работа”). Участниците: България, Турция, Полша, Италия, Унгария и Исландия. Действието се развива в 8 дни, всеки от които  има своята уникална програма. В първия ден участниците се опознават с различни игри в студентския център на най-големия турски университет: Анадолския. След това започват дейностите по темата на проекта. Различни презентации и уъркшопи запознават участниците с основните характеристики на дискриминацията и безработицата. Проектът предлага една различна перспектива върху връзката между дискриминация и безработица. Той преставя идеята за дискриминирането на определени професии. Такива професии в Ескишехир са ватман и скулптор на фигури и лули от морска пяна. Именно затова, участниците имат възможността да се срещнат с представители на тези профессии и да разберат повече за общественото отношение към професията им, както и какво я прави . Участниците представят ситуацията с безработицата  в своите държави и какви са най-разпространените причини за младежка безработица. Основните фактори са едни и същи според всички: разминаване между образование и нуждата от работна ръка. За да разберат от личен опит дискриминацията към определени професии, а може би дори за да се преборят ъс собствените си предразсъдъци, всички влизат в ролята на чистачи в една от градските градинки, където рботят под зоркото око на истинските служители от общинската служба по чистота. Трудът е възнаграден с поздравителен концерт от самите служители на ударни интрументи, направени от оръдията на труда им: контейнери за боклук и дръжки на метли.

    Освен традиционните дейности за един проект, участниците се срещат и с кмета на област Тепебаши, Ахмет Атач и с посланика на Финландия  в Турция Нина Васкунлахти и обиколка на забележителностите на града.  

    Прикачени миниатюри

    • Eskishehi project.jpg
    •  

    • Eskishehi project0.jpg
    • Eskishehi project1.jpg
    •  

    • Eskishehi project2.jpg
    •  

    • Eskishehi project3.jpg

    0 0

     

                                             Шабан Даракчи- ИИОЗ, БАН

    След падането на комунистическия режим изследванията посветени на джендъра и сексуалността в Източна и Централна Европа започват да се увеличават. Комунистическият режим залага в своята идеология идеята за равенство на жените, но джендър литературата по време на комунизма е оскъдна и силно идеологична, пренебрегвайки теми като хомосексуалността, която е официално забранена от комунистическата власт. След падането на режима, Източна Европа е изправена пред ситуация, в която официалната трактовка на джендър проблемите се сблъсква с джендър изследванията на Запада [1], където има дълга традиция в академичните изследвания на пола още от 70-те години на миналия век(.Коцева, Т. 2009). Научният дискурс на Запад се допълва и от множеството гей и феминистки движения, които заедно с научните изследвания създават една по- благоприятна среда за развитие на джендър изследванията и респективно тяхното използване за подобряване на публичните политики. В литературата се говори за теоретично разделение в джендър изследванията между Западна и Източна Европа. Изследванията посветени на джендър проблемите на изток от Берлинската стена са в своя зародиш и не са добре развити, защото посткомунистическите социални изследвания са насочени предимно към развитието на политическите системи на Изтока и икономическите процеси в тях [2]. Ето защо джендър тематиката в трансформиращите се общества акцентира предимно върху институционалните рамки на неравенството, пренебрегвайки жизнения свят на джендър идентичностите, тяхното самопреживяване и динамика и по този начин жените попадат в ролята на „вечно губещи” от постатоталитарния преход [3]. Налага се да се смени парадигмата за изследване, особено що се касае за темите посветени на сексуалността и да се имплементират постмодерните социологически  трактовки на този проблем с цел по- голяма обективност.

    В България, като страна от Източния блок, изследванията на джендър и сексуалността започват своето активно развитие след падането на комунистическия режим. Татяна Коцева(Коцева, Т. 2009), очертава вътрешните дисциплинарни противоречия, липсата на исторически контекст и липсата на финансиране като основни пречки пред развитието на джендър изследванията в България.

    1.1.

    Джендър аспекти на комунизма в България

    В книгата „Българката”, Татяна Коцева и Ирина Тодорова, цитирайки канадски изследователи [4], очертават едно много важно методологическо разделение на теориите, изследващи джендъра. Те анализират, предложеното разделение на алфа и бета теории. Според първото разделение, алфа теориитеобясняват джендъра като наблягат на различията. Това, според авторите, допълнително затвърждава джендър дихотомията и типични представители на тези теории са голяма част от Западноевропейските философи, структурно- функционалната теория , властваща през 50 и 60-те години на 20 век и феминистките автори като Чодороу и Гилигън. Основният акцент при алфа теориите се базира на биологичната разликамежду мъжете и жените, което води до характеристиките, които обяснителните теории от тази група им дават, а именно: жените като емоционални и нерационални и мъжете като рационални, „активни по природа” и устремени. В тази връзка Кимел, през 2011 година казва, че неравенствата са базирани на различията между двата джендъра и са техен продукт, докато разликите в рамките на един джендър са много по- големи от разликите между двата[5]джендъра сами по себе си. Различието, дори това използвано в обяснителните научни теории, легитимира неравенствата, наблягайки на разликите между двата джендъра. Това той нарича „интерпланетарна теория”.Втората група, тази за бета теориите, подчертават авторите, е базирана на идеята за равенство на мъжете и жените, което не взима предвид биологичните характеристики. Коцева и Тодорова допълват още, че и двете теории имат своите слаби страни и за преодоляване на това, цитирайки отново авторите на тази концепция, те „дават” възможен отговор на това, как трябва да се изследва джендър проблематиката. Отговорът е в използване на конструктивния метод, при който основното допускане е, че джендър е „процес”, а не константна величина.

     Коцева и Тодорова правят анализ на политиката на социализмът и положението на жените. В конституцията от 1946 година, посочват те,  се дават равни права на жените с тези на мъжете и грижата за децата се поемат от държавата. Жената получава право на равен достъп до всички икономически сфери. Основните принципи на идеологията на новия политически ред са колективизъм и егалитаризъм. Реално на жената е дадено всичко онова, за което жените от Запада се борят. Но неофициално съществуват така наречените „двойно измерение”, „двойно съществуване” и „двойна проекция”на нещата при държавния социализъм, даващи обяснение на факта, че равенството е само привидно и реално същото това равенство поставя жените в много неизгодна обществена позиция. Неофициалният дискурс за прекомерната заетост на жените не се съобщава, за нея не се говори, тя е тема за разговор между приятели и малка част от медийните комедийни продукти.

    Главен акцент от анализите посветени на положението на жената в комунистическа България е термина „свръхнатовареност на жената”- авторите очертават негативните последици от идеята за равенство на жената във всички обществени сфери. Това се дължи на факта, че освен работните позиции, които заемат, като следствие от достъпа до образование и егалитарната политика, жените продължават да извършват цялата домакинка работа и на тях се пада задачата да бъдат инструменти в „пронаталистичната политика” на социализма- политика особено актуална след 70-те години, когато идеята за раждане на 3-то дете започва да се пропагандира активно[6], защото се регистрира сериозен демографски спад( Стоилова, 2012: 32). Така жените по време на комунизма се оказват разкъсани измежду всичките си задължения- тези на работник, на домакиня и на майка, в смисъла на „инкубатори” на нацията [7]. В литературата се използва термина „триединен модел”, който описва ролите на жената по време на комунизма- на майка и съпруга; на труженичка и на общественичка ( Тилкиджиев, 2000)[8], а анализаторите на Запад ги наричат „superwomen”. В тази връзка Райна Гаврилова[9]отбелязва, че поради невъзможността само бащата да осигурява прехраната на семейството и поради фактът, че се гледа негативно на жените, които не изпълняват обществено полезен труд, една голяма част от децата се изпращат да се отглеждат от бабите им в селата. Това е бил един възможен изход и алтернатива за жените в „капана” на тази ситуация.

    Друг основен момент от анализа на авторите е „феминизацията на публичната сфера. Макар  авторите да уточняват, че джендър разделението на труда в посока на феминизиране на определени отрасли не е така силно, какво в страните от Западна Европа по това време, те изтъкват, че публичната сфера се феминизира на едно скрито неофициално ниво, където жените , бидейки „равнопоставени” с мъжете започват своето „бягство” от рамката на идеологията и намират утеха в семейството, което е останало „незасегнато” от властта и принципите на партията. Това свързва жената по време на комунизма в идеята за жертвоготовност, онази за която говори още Иван Хаджийски. Жената се посвещава на семейните задължения и децата като отговор на „унифициращата идеология” на комунизма.

    Коцева и Тодорова въвеждат и понятието „стъклен таван” в българската социология. Това е термин, който описва невидимите пречки и обстоятелства, които възпрепятстват определена дискриминирана и социално онеправдана група от обществото да се изкачва по социалната стълбица и да заеме висши ръководни длъжности. Термин, който първоначално е използван за непривилегированата позиция на жените, но по- късно се адоптира и за другите подтиснати групи и малцинства в обществото. Съществуват няколко фактори, които „образуват” метафорично дефинирания стъклен таван. Това са вътрешно фирмените пречки отнасящи се до квалификацията на сегрегираните групи; пречки на законодателно ниво, отнасящи се до диксриминативно законодатеслтво и друго, към които спадат стереотипи базирани на расови, религиозни, етнически и сексуални признаци.В контекста на социалистическата идеология, Коцева и Тодорова акцентират, че така наречената „различителна социализация” ( Kimmel, 2011) или различните джендър роли, които се научават в процеса на социализация са една от основните причини не само за съществуването на стъкления таван и разликите в заплащането между мъжете и жените, но и за затвърждаването на патриархалния „андроцентричен” ред в обществото. Като изход от това положение, авторите виждат промяната в законодателната рамка и усилията на наднационалните организации. Типичен пример днес е политиката на ЕС за джендър мейнстрийминг въведена през 1986 година. Тук можем да добавим и промяната в учебната програма в България, а и не само, която като съдържание е все още силно джендър разграничителна.

    Идеологията за джендър равенство по време на социалистическия строй е привидна промяна. Официално, тя е замислена като инструмент за заличаване на неравенството, но неофициално тя има много по негативни последици за жените от считаните за дискриминиращи капиталистически политики на Запада по това време. Цитирайки Ева Крайски, последствията от тази ситуация е описана от Румяна Стоилова, която подчертава, че комунистическата идеология макар и да дава еднакви трудови права на жените, не им позволява да „напуснат”, дефинираната от Хана Арендт, частна сфера или пространство, и по този начин, се стига до преминаване от „патриархален държавен социализъм“ към „патриархална демокрация“ (Стоилова, 2012).

    Джендър раеенството на социлизма от една страна е опит за едно преосмисляне на женския опит и идентичност и скъсване с нейното биологично определено битие. Езикът, който описва жената по време на социализма е обхванал точно тези идеи и думите на новата и социална роля.

    1.2.

    Джендър  неравенства: пост социалистическата ситуация в България

    След падането на комунизма в България жените се оказват в една непривилегирована позиция, която е свързана с факта, че те са заети предимно в домакинските дейности и работят в силно феминизирани отрасли. В тази връзка Георги Фотев[10]казва, че „цената на прехода”за жените е много по- голяма от тази на мъжете. Цитирайки множество социологически изследвания, той подчертава, че жените получава по- ниско заплащане и държавната политика или „юридизмът” в рамките на джендър политиките не взима предвид три основни фактора, присъщи на женската биология: майчинство, раждане и бременност,което води до ситуация, в която правата на жените са регламентирани със закон, но на практика, както показват емпиричните данни, те нямат позициите, които заемат мъжете и не са овластени в същата степен. Ето защо, критикувайки феминизма, той настоява да се взимат предвид определени биологични характеристики в публичните политики, както е модерно да се казва днес, при намесата на държавата в проблемите за джендър равенството. Ситуацията на жените в България не се различава особено от другите страни в преход и феминизацията а бедността, сексуализирането на на работното място ( по- добър външен вид за по- голям успех на интервю за работа) са общи черти за държавите в процес на трансформация от социалистическа към пазарна икономика(Лулева, Ана. 2003), но въпреки това всяка една от тях има своите културно обуслпвени характеристики и специфики, които трябва да бъдат изследвани.

    Съществен момент в процеса на прехода в България е това, което Фотев нарича „интернализация на женската подчинена позиция”,която води до нагласа сред жените, изразяваща се в избора на типично женски професии, които не „изглеждат принудителни”, а „естествени”, което от своя страна дава повече привилегии на мъжете и затвърждава тяхното „господство” и ги дефинира като ‘глава на семейството” [11]. Неравнопоставеността на жените през първите 10 години на  преход е базирана на заетост в домашната сфера и това дава на мъжа повече икономически ресурси и от там повече власт. В тази връзка Румяна Стоилова[12], анализирайки жените предприемачи след 1989 година в България, казва че жените са изключени от процесите на промяна. Жената в посткомунистическа България печели повече свобода, но губи сигурност. Статистиката, анализирана от Стоилова, показва че броят на мъжете при самонаетите и работодателитее значително по- голям от този на жените. Феминизират се отраслите образование, социални дейности и здравеопазване, докато строителството и производството на енергия и материали си остава типична „мъжка” професия (Коцева, Т. 2005).

    Авторът добавя, че участиетона жените в политиката ( и като кандидати и като избиращи) е едната плоскост, чрез която може да се постигне промяна. В този ред на мисли, през първите 10 години от прехода у нас представителството на жените в политиката е сравнително ниско, с тенденция да намалява и всеобщото схващане е, че жените не са родени за политически действия и тяхното място е в дома и основната им грижи трябва да са насочени към семейството( Златанова, 2000) [13]. На практика няма правна пречка пред българските жени да заемат политически постове, но желанието им и емпиричната действителност показват едно силно „нежелание”, което има социално конструктивен характер. Според Румяна Стоилова, еманципацията при жените над 50 години в България се провежда „отгоре надолу и отвън навътре”, свивайки интересите на жените в сферата на частното, респективно семейството и домакинството. Като основни „виновни” за това се сочат медиите, които създават нагласи за подобен тип поведение( кулинария, сериали, плетки, гоблени, „женски” предавания) и отношение, което игнорира политическото участие. Това е сериозен проблем, защото „успешните биографии” на жените публични личности, в това число и политици са силно мотивиращи за бъдещите поколения жени ( Стоилова, 2001).

     Другата основна плоскост е икономическото участие, но в изследванията, които цитира Стоилова, се очертава тенденция, при която на предприемачеството се гледа като на нетипична за една жена професия и дейност. Участието на жените в икономическата сфера, по думите на автора, предвид патриархалното българско общество, е иновация за първите 10 години от прехода в България и в Източна Европа като цяло. Решението на проблема с джендър неравенството, според Фотев, е да се провокира по- голям публичен диалог от страна НПО-та и други организации, ангажирани с проблема за неравенствата, за да се постигне „делиберация” - това е възможността за диалог , познаващ и уважаващ различието и множествеността на жизнените светове, и който да доведе до реални промени на законодателно равнище. Това мнение споделя и Златанова от 2000 година, която, анализирайки международните предписания от 4-тата конференция на жените в Бейджин и предписанията на ООН, твърди, че българската държава трябва спешно да предприеме мерки за инкорпориране на международно приетите стандарти за да се преодолее друг феномен на прехода в България- „феминизацията на бедността”.

    Книгата „Пол и Стратификация”, която Румяна Стоилова публикува през 2012 година е един задълбочен анализ на джендър неравенствата в българското общество след падането на комунистическия режим в България. Това е систематично изследване на джендър неравенствата, което дава не само ценна информация за динамиката на този проблем през последните 20 години, но и формулира редица методологически индикатори и подходи в изследването на джендър стратификацията. Нейният анализ е строго социологически, систематизирайки основните фактори, които оказват влияние върху стратификацията, като главният акцент пада върху джендър стратификацията в България. Анализът е построен последователно като преминава от разглеждане на джендър стратификацията на микро ниво и конструирането на жизнения опит на жените и стига до анализ на макро фактори като политика, икономика и образование и възможностите, които те дават на жените да се изкачват в социалната йерархия, допускайки, че след 1989 година, професионалната кариера не зависи от партийната принадлежност, а от личните възможности и тези придобити в образователния процес.

    Основната теза на Стоилова, е че жените използват различни стратегии за справяне с  професионалното си израстване, съчетавайки платен и неплатен труд, стратегии, коренно различни от тези на мъжете и това води до „до хоризонтална и вертикална сегрегация на труда по пол, а оттук и до възпроизвеждане на неравенствата по пол в обществото”.

    Стоилова въвежда в своето изследване една тема, която в Западната социология е изключителен проблем[14], а това е темата за платения и неплатения или „домашния труд”. Както казва Бурдийо, „домашния труд е сфера отредена за жената” като генерално схващане. Елизабет Бадентер, акцентира върху това разделение и изтъква, че именно то е много важен показател за джендър стратификацията на едно общество. Румяна Стоилова подхожда към джендър стратификацията комплексно, описвайки и сравнявайки не само измеренията между платен и неплатен труд, но ги комбинира с останалите два фактора: класа и етнос, за да посочи къде трите фактора се пресичат и създават силно непривилегировани позиции за жените. Домашният труд е „женска работа” в типичното патриархално мислене. Но когато е съчетан с друга „маргинализираща” идентичност като етническата, тя действа с много по- голяма сила. Типичен пример за това, посочва Стоилова, са етническите роми в България. Авторът подхожда към предмета на изследването            изключително интерсекционално или анализира джендър неравенствата през призмата на „множествената изключеност” ( Стоилова, 2012) и ако трябва да цитираме Майкъл Кимел ( Kimmell, 2011), тя прави джендъра „видим”, включвайки го в триадата (класа- етнос/раса- джендър), които обясняват неравенствата в едно общество по- задълбочено. Тук трябва да добавим, че Стоилова причислява към тази триада и тялото, което прави рамката за анализ още по- задълбочена, предвид всички практики, които използват тялото като „домейн за изграждане на патриархалната мъжественост” ( Connell, 2005), но от друга страна и на женствеността в медиите. Основният подход за изследване на джендър стратификацията е базиран на допускането, че джендър ролите са социално конструирани и това рефлектира пряко и косвено върху джендър стратификацията и неравенствата, следователно „разрушаването” на джендър стереотипите дава възможност на жените да покажат собствените си умения и да заемат по- висши длъжности в социалната йерархия и класовата система, където, акцентира Стоилова, социалната мобилност е възможна, за разлика от кастите например.

    Стоилова, разглежда джендъра като социално- конструирана категория и, цитирайки Уест и Зимерман, които споменахме в първа глава, подчертава, че когато разглеждаме джендър стратификацията, освен структурните неравенства, като разлики в заплащане и заемане на позиции- чисто институционални, трябва да имаме предвид и културните спецификина тази стратификация, които се изразяват в отношението към жените в работна атмосфера, езикът[15], който се използва за тяхната дейност и всички стереотипни характеристики, които им се приписват. Това разграничение е изключително важно за социологическият анализ на джендър неравенствата в заплащането и трудовата сфера като цяло, защото дава възможност да се открият скрити нагласи спрямо жената като равностоен „колега”, чрез множеството подигравки, вицове и епитети за нейната „слаба и неуравновесена” природа, дори когато тези жени заемат ръководни постове. Типичен пример за скритият патриархат в условия на демокрация и равноправие, който засяга и сексуалността на жената, като пряко произтичаща от нейният джендър ( тази връзка я проследихме във втора част на първа глава) е изразът „тази не са я оправили снощи”.Това може да се чуе доста често, както от мъже, така и от жени, което говори за нагласа, при която жената е възприемана като биологично дефиниран продукт, който без секс е „нервен, ядосан, мрачен, превъзбуден и отмъстителен”. Жената в този злободневен израз е субект на сексуалният акт. Този израз показва много дълбоко залегналото съждение за биологичната идентичност на жената, като основна и дефинираща нейното поведение и от друга страна дава „патриархално господство на мъжа”, като призован да укротява и доминира. Тази постановка напомня за схващането, че женската сексуалност в ислямските общества се разглежда като  „активна и разрушителна”, докато в Западните общества, тя е „пасивна, контролирана и кодирана”. По тази логика можем да търсим корените на този израз още от времето на Османското присъствие в България.

    Положението на жените в постсоциалистическото българско общество е пряко повлияно от символната властна патриархалните форми на господство(Димитрова, Мария.,Татяна Коцева. 1999), това са всички останали от историческото минало стереотипи, виждания, социални етикети и нагласи на мъжете във властта спрямо проблемите на жените. Тя е символна власт, защото е свързана с индиректни езикови и символни практики, непризнаващи равенството на жената, макар и на работното място. В контекста на тази патриархална символна власт, Даскалова (Даскалова, 1999)  настоява ежедневният език в политиката и публичните речи, да се замени с научния език, който да докаже и да проблематизира обичайно приписваната „биологичната” роля на жената в политическия език в постсоциалистическа България ( като съпруга и майка; „неспособна” да поеме собствена инициатива; стояща в сянката на съпруга си). Това ще доведе до разрушаване на „омагьосания” кръг, в който жените се разглеждат само като „wombs” , затворени между стените на дома и посветени на майчинството и грижата, под въздействие на „дисциплиниращата” политическа техника, в която сексуалността определя идентичността, добавя още Даскалова, позовавайки се на Нореберт Елиас и Мишел Фуко.

     

    1.3.

    Социализация и джендър

    Социологическите изследвания посветени на връзката между джендър идентичността, насилието и социалните отклонения в България са изключително малко. Румяна Стоилова използва схемата „сътворяване и раз- сътворяване на пола”, като иска да подчертае, че в процеса на социализация се изграждат представи за мъжествеността и женствеността. В този процес, според Стоилова особено място заемат медиите, които са силно анти феминистки настроени. Позовавайки се на Бътлър, тя твърди, че е по-важно да се проследява начинът, по който джендър категориите и стереотипите се проблематизират от хората и се „разбиват”, без да се робува на изградените „хетеронормативни” и патриархални модели в българското общество, които са особено застинали и не се проблематизират след комунизма. От тази гледна точка, за една саморефлексия, на индивидуално ниво, за социологът би представлявал интерес как така нареченото гражданско образование дава възможност тези „стигми” и „виктимизации” да се проблематизират, защото медиите и в частност чалгата в България не се различават особено от повечето продукти на поп културата, а се различава начинът, по които индивидът реагира и има изградена рефлексивна гледна точка в процеса на тяхното възприемане( Darakchi, 2013). Много важен механизъм в изграждането и затвърждаването на джендър стеротипите по време на социализацията е учебната програма. В България има проведени изследвания за съдържанието на букварите[16], учебниците от началното[17]  и основното образование[18]. Авторите се обединяват около заключението, че в образователната система още от най- ранна детска възраст джендър стереотипите се изграждат в полза на мъжете. От контент анализите на тесктовото съдържание и снимковия материал на внушителен по брой учебници, учебни помагала и ръководстава за учители се очертават следните изводи. Първо, „мъжките и женските” места са строго джендър разпределени, като жената е „затворена в частното пространство и джендър ролите, с които е представена са в сферата на домакинските дейности, докато мъжете са „обществениците”, тези които заемат обществено значими професии. По този начин се „интернализира” джендър разпределение на труда още в дестска възраст, което рефлектира в по- късните етапи от живота на хората, когато отношението им към „другия” джендър са конструирани и внедрени от мощната мащина на образователната система и това пречи за изграждане на саморефлексия, защото образованието е приета на доверие институция, която е силно легитимна и авторитетна. Второ, джендър идентичността е разграничена на принципа активно, действащо и  и пасивно, подчинено, респективно за мъжете и жените. В повечето случаи момичетата са косвено „подтиквани” да подражават на своите майки, с помощта на джендър роли ограничени до грижа, всеотдайност, домакинска работа и др., респективно образът на мйката е много по –често срещан от този на бащата. Трето,от социолингвистична гледна точка повечето прилагателни описващи джендър роли и практики и професии са в мъжки род. Жените като цяло, твърди Йорданова, са изключени от социално- културната история и авторите на учбниците не се съобразяват с тенденциите и динамкиката на съвременните концепции за равенство, придържайки се към социо- биологичното схващане за джендъра като биологична категория, което предопределя по „естествен” път и представянето на джендър ролите в учебното съдържание, което според авторите е идеологично и стереотипизиращо.

    Освен идеологични, тесктовете в учебниците в българската образователна система претендират за „неутралност” и това ги прави сами по себе си опасни. Както твърди Даскалова, липсата на критически анализ и възможност за „оспорване” на учебния материал е инструментът, който поддържа патриархалната култура в учебното съдържания и я възпрозизвежда(Даскалова, Красимира. 2002). В тази връзка авторите обръщат внимание и на художествената литература, която е силно небалансирана и жените почти не присъстват като герои и дейци. Препоръката на тези иселдвания е за балансиране на виауалното и лингвистично представяне на мъжете и жените, както и за по- застъпена и открита критическа  позиция и възможност за саморефлексия сред учениците, за постигане на по голямо джендър равенство.

    Джендър стереотипите по време на социализацията се „изграждат” и от българските медии и както Лулева анализрайки концепцията за половия ред ( gender order) красноречиво доказва, че повечето предавания са една „перфектна фабрика” за джендър стереотипи, където крайната цел е мъжествеността да бъде още по- мъжествена и женствеността още по- жеснтвена. Изследвайки български медии, авторът прави заключение, че освен джендър стереотипи, българските медии, в това число и печатни, използват силно сексистки език и това не подлежи на цензура(Лулева, Ана. 2003). Милена Кирова( Кирова, 2010) прави разграничение между рекламите от южен и севрен тип, изтъквайки, че в България са известни рекламите от южен тип, които представят жените като свръхиделани и изключително( дори нереално) красиви, докато в рекламите от северен тип( тук най- чероятно се визират Скандинавските държави-б.а.) жените са представени с един ежедневен, нормален образ, които се среща всеки ден. Образът на жената като сексапилна е всъщност пример за подражание на много жени в България. Като добавим влиянието на чалга културата и на поп културата като цяло, както и липсата на адекватно гражданско образование, което да дава рамка за саморефелксия на жените, се достига до онова, което можем да наречем принудителен феминизъм- това е феномен, при които голям брой български жени не искат да се борят за равенство и преодоляване на обективизиране на сексуалността и и представянето им като сексуални обекти. Напротив, от наблюдения и разговори може да се заключи, че определена част от българските жени искат да бъдат харесвани като сексуални обекти. След 2005 година пластичната хирургия в България бележи сравнителен ръст и външният вид и поведението на жени от най- различни възрасти е силно белязан и повлиян от тези тенденции за красиво тяло с множество корекции и атрактивно  силно сексуализирано облекло, подобно на това в музикалните клипове и рекламите. По този повод Кирова добавя, че сексистките реклами в България се увеличават стреемоглаво и на тях не се гледа като нещо, което е сексистко, а напротив те се сочат като пробив в „закостенялата” природа на българина и се подкрепят не само от мъжете, но и от жените.  „На ценностно равнищерекламите по-скоро подкрепят различни очаквания към жените и мъжете, вместо да унифицират джендър ролите„(Коцева, Т. 2011). Татяна Коцева, анализирайки джендър стереотипите в рекламните послания в България на база проведено проучване, твърди че сексистките послания от рекламите днес се отразяват директно върху затвърждаването и социализирането на джендър стереотипи сред голям част от младите хора и е въпрос на медийна и рекламна политика да се обърне сериозно внимание на този проблем от страна на държавните регулатори, както и саморефлесивност от страна младите хора, които ще бъдат отговорни за „трансформирането” на тези стереотипи на бъдещите поколения.

    Валентина Златанова през 2004 прави задълбочен анализ на ролята на социализацията, и по специфично за „различителната” социализацията на момичетата и момчетата и връзката на тези процеси с формите на насилие и девиантното поведение на по- късен етап от живота на определен човек. Златанова търси социологическо обяснение на насилието, което е продукт на определени фактори по време на социализацията и твърди, че теориите за научаването и теориите за биологическите характеристики на мъжа и жената трябва да се комбинират за по- обективно и всеобхватно изследване на девиациите и връзката им с джендър идентичността. Тя твърди още, че различията в агресивното поведение между момичетата и момчетата е в начинът,по който те демонстрират своето агресивно поведение. Докато момчетата са демонстративно агресивни, момичетата са по- склонни да показват прикрита агресия, която има манипулативни характеристики.  

    Друг основен аспект от разработките на автора[19]е социализацията на момчето. Тук се анализират всички „техники”, чрез които едно момче се конструира като мъжествено, отричайки всички дейности, които могат да бъдат категоризирани като „женствени” Подобно на Елизабет Бадентер, Златанова смята, че социализацията на момчетата е много по- агресивна и активна от страна на родителите и обществото и основната цел е да се изкоренят всички „женски” черти от неговото поведение и отношения. Типични патриархални забрани в процеса на социализация са забраната и всеобщото схващане, че мъжете „не трябва да плачат и да показват уязвимост”, както и да „не изразяват своите емоции и чувства”. Както е отбелязано, стремейки се към този образ на „истински мъж”, самите мъже на по- късен етап от техният живот стават жертва на собствената си „мъжественост”. Един от най- екслицитните примери е агресията и насилието, което проявяват в стремежа си да се „докажат” като мъже. Както уместно добавя Бадентер, мъжката идентичност е изградена на принципа на отричането: „да не бъдеш женствен, да не бъдеш емоционален” и др. и това трябва да се доказва цял живот под натиска на обществените или общностни норми и това често води до чувство на гняв и агресия, когато така конструираната мъжественост не може да се докаже и „честта на мъжа” е загубена. В същото време, женската идентичност е построена на принципа да бъдеш: „да можеш да плетеш, да готвиш „ и др. Женската идентичност не се доказва- тя е факт.

    След като детето премине през „различителната социализация” на ниво семейство, той обикновено попада в групи на свои връстници, където „мъжествеността” се доказва с цел да се изкачи в по- горно ниво на йерархията, която съществува неформално във вторичните групи. В тази, така наречена вторична социализация, част от която е и училищното образование, момчетата могат да бъдат особено агресивни и да демонстрират насилие както срещу момичетата, така и към други момчета, които „притежават женски черти и са мекошави”( Златанова, 2004). Неслучайно хомофобията е един от основните измерители и индикатори за мъжката джендър идентичност, наред с помагането в домакинството и взимане на полагащия се отпуск за отглеждане на децата[20]. Цялата тази гама от насилствени и подигравателни агресивни практики, цели легитимацията на социално конструираната мъжественост, която се подсилва от медиите и всички герои, с които се асоциират момчетата. Освен медиите, в рамките на самото училище се поощряват хетеронормативни практики, започвайки от съдържанието на учебната програма и